— Мислиш си за Розалин, нали? — попита Катрин. Забеляза сепнатото ми изражение и поклати глава. — Естествено е да си мислиш, че бих могла да съм го направила, като се има предвид каква съм, но ти се кълна, че не съм я убила. И никога не бих го сторила.
— Но… но… — подех.
Катрин притисна пръст към устните ми.
— Шшт. Аз бях с теб тази нощ. Помниш ли? Аз съм загрижена за теб, както и за тези, които обичаш. Не зная как е умряла Розалин, но който и да го е направил — гневна искра проблесна в очите й, които, едва сега осъзнах, бяха изпъстрени със златисти точици — петни името ни. Ти може да се страхуваш да излизаш през нощта, но аз се страхувам да излизам през деня, за да не ме вземат за някое от онези чудовища. Може да съм вампир, но имам сърце. Моля те, повярвай ми, сладки Стефан.
Отстъпих крачка назад и хванах главата си в ръце. Виеше ми се свят. Слънцето едва бе започнало да се надига над хоризонта, но бе невъзможно да се каже дали мъглата го скриваше или денят щеше да е облачен. Също като с Катрин. Красивата й външност прикриваше истинската й същност и бе невъзможно да се каже дали е добра или зла. Отпуснах се тежко върху леглото. Не исках да си тръгвам. Но не исках и да оставам.
— Трябва да ми вярваш — продължи Катрин, приседна до мен и притисна длан към гърдите ми, за да усети туптенето на сърцето ми. — Аз съм Катрин Пиърс. Нищо повече, нищо по-малко. Аз съм момичето, което ти следеше по цели часове още откакто пристигнах тук преди две седмици. Това, което ти признах, не означава нищо. То не променя това, което чувстваш ти, това, което изпитвам аз, което може да съществува помежду ни — додаде тя, като премести ръката си от гърдите ми към брадичката ми. — Разбра ли? — попита с напрегнат глас.
Погледнах големите кафяви очи на Катрин и осъзнах, че е права. Трябваше да е.
Сърцето ми все още я желаеше толкова силно и исках да направя всичко, за да я защитя. Защото тя не беше
— Не си убила Розалин, нали? — попитах я бавно. Дори преди да бях изрекъл докрай въпроса си, знаех, че трябва да е вярно, защото в противен случай сърцето ми щеше да се пръсне.
Катрин поклати глава и се загледа през прозореца.
— Никога не бих убила никого, освен ако не съм принудена да го сторя. Освен ако не е необходимо, за да защитя себе си или някого, когото обичам. Но и всеки друг би убил в подобна ситуация, нали? — попита тя с негодувание, като вирна брадичка. Изглеждаше толкова горда и в същото време беззащитна, че едва се сдържах да не я грабна мигом в прегръдките си. — Ще ми обещаеш ли, че ще пазиш тайната ми, Стефан? Обещаваш ли? — попита ме и черните й очи затърсиха моите.
— Разбира се, че ще я пазя — изрекох сподавено, като го обещах повече на себе си, отколкото на нея. Обичах Катрин. И да, тя беше вампир. И все пак… начинът, по който думата изскочи от устата й, беше толкова различен от онзи, по който баща ми я произнасяше. Не звучеше ужасяващо, а по-скоро романтично и тайнствено. Може би татко грешеше. Може би хората просто не разбираха Катрин.
— Сега си посветен в тайната ми, Стефан. И осъзнаваш какво означава това, нали? — продължи Катрин, като обгърна раменете ми с ръце и притисна бузата си до моята. —
— И ти моето — промълвих, като вярвах във всяка произнесена от мен дума.
