Бавно, неохотно, с много боязън позволих на устните си да вкусят гъстата лепкава течност. И тутакси ме обля топлина, която се стече надолу по гърлото ми. И продължих да пия, докато Катрин не отдръпна ръката си.
— Това ти стига — промърмори и задържа дланта си върху раната. — Сега как се чувстваш? — Приклекна и ме огледа изпитателно.
Как се чувствах ли? Докоснах раната на крака си, после и раната върху слепоочието си. Навсякъде напипах само съвсем гладка кожа. Бях напълно излекуван.
— Ти го направи! — възкликнах, все още неспособен да повярвам на чудодейното изцерение.
— Направих го. — Тя се изправи и изтупа ръцете си. Забелязах, че и нейната рана беше напълно зараснала. — А сега ми кажи защо трябваше да те лекувам? Какво правеше в гората? Нали знаеш, че тук не е никак безопасно — довърши тя, като зад обичайния й привидно закачлив тон се прокрадна тревожна нотка.
— Ти… и Ана… — промърморих, но се почувствах изтощен и сънен като след дълъг обяд, обилно полят с вино. Примигнах и се огледах наоколо. Юздата на Мезаноте беше завързана за едно дърво, а Ана седеше върху един паднал клон, притиснала колене към гърдите си, докато ни гледаше с интерес. Но вместо ужас по лицето на Ана беше изписано само смущение, докато местеше поглед от мен към Катрин.
— Стефан, Ана е една от моите приятелки — простичко ми обясни Катрин.
— Нима Стефан… знае? — запита Ана, изпълнена е любопитство, при това шепнешком, сякаш не бях само на метър от нея.
— Можем да му се доверим — кимна Катрин решително.
Изкашлях се смутено, а двете момичетата ме изгледаха напрегнато.
— Какво правите тук? — запитах ги, като се посъвзех.
— Дошли сме на среща — обясни ми Катрин и махна с ръка към поляната.
— Стефан Салваторе — прозвуча гърлен глас. Извъртях се и зърнах трета фигура да се появява от храстите. Без да се замисля, измъкнах върбинката от джоба на ризата си, но цветето ми се видя безполезно, все едно че стисках в дланта си безобидна маргаритка.
— Стефан Салваторе — чух отново. Погледът ми зашари диво между Ана и Катрин, но от израженията им не успях да проумея нищо. Някъде изкряска бухал, а аз притиснах юмрук към устата си, за да не закрещя.
— Всичко е наред, мамо. Той знае — провикна се Ана към сенките.
Пърл се появи сред дърветата, вперила поглед в мен.
— Откъде знаеш, че е безопасен? — попита тя с нескрита нотка на подозрение. Сега прозвуча много по-заплашително от учтивия тон, който използваше в аптеката си.
— Такъв е — увери я Катрин и се усмихна сладко като докосна нежно рамото ми. Потръпнах и в мозъка ми отекнаха думите на Корделия. Тази трева може да спре дявола. Ами ако всичко, в което сме вярвали, се окаже грешно, а вампирите като Катрин не са дяволи, а ангели? Какво ще стане тогава?
— Пусни върбинката — каза ми Катрин. Вгледах се в големите й котешки очи и пуснах растението на земята. С върха на ботуша си Катрин го зарови сред боровите иглички и другите листа.
— Стефан, приличаш на някой, който е видял призрак — засмя се Катрин, като се обърна към мен. Но в смеха й не долових злоба. Вместо това ми прозвуча мелодичен, музикален и леко тъжен. Свлякох се върху възлестия корен на дървото. Забелязах, че кракът ми трепери и стиснах здраво с ръце коляното си, чиято кожа бе съвсем гладка, все едно никога не бях падал. Катрин възприе движението ми като покана да седне върху коляното ми. Направи го и зарови пръсти в косата ми.
— Хайде, Катрин, той няма вид на човек, който е видял призрак, а на такъв, който е видял вампири. При това три. — Вдигнах очи към Пърл като послушен първолак пред учителката си. Тя се отпусна върху един скален отломък наблизо, а Ана седна до нея. Внезапно ми се стори много по-млада от шестнайсетгодишна. Но, разбира се, и тя беше вампир, което означаваше, че въобще не беше на шестнайсет години. Мислите препускаха объркано в главата ми и за миг ми се зави свят. Катрин ме потупа по гърба и изведнъж започнах да дишам по-леко.
— Добре, Стефан — поде Пърл, като подпря брадичката на фините си, дълги пръсти и се втренчи в мен. — Преди всичко искам да помниш, че ние с Ана сме твои съседи и твои приятели. Можеш ли да го запомниш?
Кимнах безмълвно, хипнотизиран от втренчения й поглед. Тогава Пърл се подсмихна леко.
— Добре — въздъхна.
Още веднъж кимнах мълчаливо, прекалено зашеметен, за да мога да разсъждавам, така че я оставих само тя да говори.
— Веднага след войната се преселихме да живеем в Южна Каролина — поде жената.
— След войната? — попитах, преди да се досетя за какво ми говореше тя.
Ана се закиска, а леката усмивка изчезна от лицето на Пърл.
