Марк отваря пощенската си кутия и намира два плика. В единия пише: "Искам да видиш колко добре те познавам. Намисли си число от 1 до 1000 и отвори другия плик!". Марк си намисля 658, отваря другия плик и се вцепенява от написаното там — "Знаех, че ще избереш 658". Убиецът познава всяка от жертвите си изключително добре — всяка мръсна тайна, всеки извършен грях, всеки мъничък порок, на който се отдават хората. Последователен и безмилостен, той хвърля в ужас и целия град и централата на полицейското управление. Убиецът обаче прави една-единствена грешка — не е предвидил появата на детектив Дейв Гърни, който с нестандартното си мислене е заловил десетки серийни убийци.
Джейсън Стрънк беше — откъдето и да го погледнеш — незначителен човек. Приблизително на скучните трийсет години, почти невидим за съседите си, а очевидно и безмълвен. Никой не можеше да се сети за нищо конкретно, което да е казал някога. Не бяха сигурни дали изобщо е проговарял. Възможно беше да им е кимал или пък да е казвал „Здравейте“, дори да е промърморвал някоя дума. Трудно бе да се каже.
Всички те единодушно изразиха първоначалното си удивление при разкритието, че господин Стрънк е обсебен от манията си да убива мъже на средна възраст, които имат мустаци, както и по отношение на неговия изключително притеснителен начин за отърваване от телата: да ги разрязва на по-лесни за употреба парчета, да ги обвива в ярки опаковки и да ги изпраща по пощата като подаръци за Коледа на местните полицаи.
Дейв Гърни се взираше настойчиво в безцветното кротко лице на Джейсън Стрънк, което се бе вторачило от екрана на компютъра му. Всъщност това беше първата снимка, направена при задържането му.
Снимката на заподозрения бе увеличена, така че лицето да е с реален размер, и бе заобиколена на екрана от иконите на ретуширащата програма, в тънкостите на която Гърни точно навлизаше.
Той използва един от начините за промяна на яркостта и кликна с мишката върху дясното око на Стрънк. После започна да изследва малката светла точка, която бе създал.
По-добре, но все още не беше както трябва.
Очите винаги бяха най-трудни — очите и устата — но именно те бяха ключът. Понякога му се налагаше да експериментира с положението и степента на яркост на една-единствена точка в продължение на часове, но дори и тогава резултатът не беше какъвто би трябвало да бъде, за да го покаже на Соня — и определено не на Маделайн.
Специалното при очите бе, че те — повече от всичко друго — улавяха напрежението и противоречието, както и безмълвната невъзмутимост, в която проблясваше единствено намекът за жестокост и която Гърни толкова често бе забелязвал в лицата на убийците, с които прекарваше значителна част от времето си.
