Ръката на Крейг се стрелна напред, за да сграбчи спирачния лост и да го дръпне преди намесата на автоматичната система — състезание, което не бе спечелил нито веднъж, но то все пак предоставяше допълнителна осигуровка.
Той хвана лостовете на реверса и обърна напред реактивните струи, като по този начин намали скоростта на тежката машина.
— „Юро Еър“ десет десет, отклонете към изход Браво, свържете се с наземните служби — обади се глас от кулата.
— Тук десет десет, разбрано, сър. Моля ви да проверите дали въздушен контрол Дъблин е съобщил в Лондон, че сме добре.
— Лондон вече знае, десет десет. Доста вълнения предизвикахте тази вечер.
— В превод — усмихна се Аластър, докато ръцете му сръчно изпълняваха процедурите след кацане — това означава: „Тепърва има да обяснявате до прегракване, момчета“.
— Сигурно е прав — каза Крейг и отби към изхода от пистата.
В това време Аластър превключи на честотата на наземния контрол, свърза се и след като отпусна бутона на предавателя, обърна глава към Крейг.
— Нашият почитаем главен пилот сигурно ще е във възторг от последния ни фокус.
— Може още да не е чул — отвърна с усмивка Крейг, без да откъсва очи от пистата.
— А утре слънцето може да изгрее от запад, славни мой капитане. Сигурен съм, че това ще е последната капка.
— Десет десет, тук наземен контрол Дъблин. Рулирайте към стоянка осемдесет и три, моля. Това е до отклонение Папа.
— Чудя се кой умник е измислил тая дума „стоянка“ — промърмори Аластър.
Крейг спря боинга и включи спирачките на колесника. Докато правеха финалната проверка, той видя отляво да се приближава подвижна стълба. Джилиан подаде глава в кабината.
— Може ли да отворя външната врата, Крейг?
— Да, ако Мат Уорд и Шери не възразяват — каза Крейг.
— Съгласни са.
— Тогава да се махаме час по-скоро.
Шери Линкълн излезе на стъпалата сред ирландската нощ и с удоволствие вдъхна дълбоко прохладния влажен въздух. С нетърпение чакаше да си легне в истинско легло за пръв път от четирийсет и осем часа насам.
Мат Уорд застана зад нея.
— Хубава нощ, нали? — подхвърли той.
— Да. Освен това няма и помен от войници, полицаи или някаква друга заплаха.
— Поне засега — уточни Мат, като посочи четирима мъже, които заобиколиха носа на боинга и се отправиха към подножието на стълбата.
Мат изтича надолу и спря групата. Шери чу да споменават името „Джей“. В това време излязоха Крейг Дейтън и президентът Харис, следвани от Джилиан, Урсула и Ели.
Шери слезе по стъпалата, без да откъсва очи от двамата мъже, които разговаряха с агента. Питаше се на кого от тях принадлежи сериозният отмерен глас, който звучеше тъй успокояващо в най-тежките мигове.
Първият от двамата беше нисичък и закръглен, с широка усмивка и буйна бяла коса; вторият имаше атлетична фигура и ръст малко под метър и осемдесет, гъста черна коса и изразително лице с големи черни очи.
Шери усети лека тръпка на облекчение, когато вторият пристъпи напред с протегната ръка.
— Мис Линкълн, предполагам.
— Мистър Райнхарт?
— Или може би трябваше да кажа „мисис Линкълн“?
Тя се усмихна.
— Не, бяхте прав от първия път. А най-добре ми казвайте просто Шери.
— Чудесно е да ви срещна най-сетне, и то в безопасност — каза Джей и леко стисна ръката й, после погледна зад нея, където Джон Харис бе слязъл от стълбата и се приближаваше с бърза крачка.
— Джей!
Джей се усмихна, стисна още веднъж ръката на Шери и я пусна, за да се здрависа с Харис.
— Толкова неприятности не съм виждал от вас дори когато ми бяхте шеф, господин президент.
— В Белия дом ни учат как да тормозим всички едновременно — каза президентът, после се обърна, за да го запознае с Крейг Дейтън и Аластър Чадуик.
Джей на свой ред представи Майкъл Гарити, после кимна към двамата мъже, които стояха настрани.
— Господата са от ирландските емиграционни служби.
Единият служител се усмихна и посочи групата.
— Е, добри хора, кой от вас е бил президент на Съединените щати?
Когато приключиха с формалностите и документите, Джон Харис кимна на Джей и посочи друг самолет, спрял наблизо.
— Виждам, че Камбъл е тук.
— Нима… познавате самолета? — изненада се Джей.
Харис се навъси и кимна.
— Да, от „Сигонела“. Беше паркиран доста далеч, но цветовете на емблемата са характерни.
— Пристигна почти преди час — каза Джей. — Недоумявам как е разбрал, че сте още във въздуха и летите точно към Дъблин.
Президентът поведе групата към терминала.
— Никога не подценявай Стюарт Камбъл, Джей. Звучи банално, но едва ли бих могъл да ти дам по-ценен съвет.
— Напълно вярвам — отговори Джей. — И предполагам, че сега е вдигнал на крак всичките си сътрудници да търсят съдия. По пътя към хотела Майкъл ще те запознае с подробностите, но смятам, че до утре сутрин сме в безопасност. Нещо повече, едва ли ще успеят да предявят заповедта преди четвъртък сутринта, защото утре е Денят на свети Патрик. Но, Джон, ако има възможност утре сутрин да те измъкнем оттук с редовен полет, трябва да го направим. Непременно.
— Възможно ли е? — попита президентът, докато Джей отваряше вратата на терминала пред него и Шери.
