Исках лично да дойда и да поговоря с вас. Реших да замина за Лондон и там да се боря срещу злонамерената перуанска заповед. Знам, че всички изразихте желание да дойдете с мен, но това вече не е необходимо, благодарение на вашата доблестна помощ. Уреждаме друг чартърен самолет тази вечер да ви откара до Рим, но искам отново да изразя колко високо оценявам вашата вярност към службата, която заемах, към страната, а оттам и към мен лично. Решението да се откажете от полета за Рим и да ме подкрепите имаше огромно значение. Възхитен съм, че бяхте готови да пожертвате тази чудесна екскурзия, каквато се пада веднъж в живота, за да застанете до мен в тежък час.
Наоколо веднага се разнесе одобрително мърморене, последвано от ръкопляскания. Джон Харис размаха ръка.
Моля… оставете ме да довърша. Знам… съществуваше сериозно безпокойство, че Белият дом ме е изоставил, но това не е вярно. Президентът Кавано бе изправен пред тежко решение, което взе за доброто на нацията, и аз горещо го поздравявам за избора. Би било по-лесно да отлетя с онзи С-17, но той осъзна, че в такъв случай както Съединените щати, така и аз, като бивш президент, ще бъдем сметнати за цинични бегълци от една международна правна процедура, в чието създаване сме взели пряко участие. Прав е.
Харис забеляза генерал Глюк и му кимна.
Преди да си тръгна, искам да стисна ръката на всеки от вас и да благодаря най-вече на генерал Глюк за това, че ви поведе в тази проява на солидарност.
Искам да знаете, че защитавахте не лично мен, а правото на всеки бивш президент да пътува по света без страх от арест въз основа на фалшифицирани обвинения. И… тъй като самият аз съм ветеран, макар и от по-младо поколение, искам да знаете колко високо ценя вашата саможертва. Това се отнася в еднаква сила до всичките двайсет и двама мъже и една жена от морската пехота, до вашите съпруги и приятелки, които стояха край вас, до трите деца и едното внуче, взели участие в пътешествието.
Той остави микрофона и изръкопляска, докато генерал Глюк пристъпваше към него.
— Сигурен ли сте, че не се налага да дойдем, сър? Разпитах всички. Готови сме.
Джон Харис положи ръка върху рамото на генерала.
— Не, от тук нататък всичко ще бъде наред.
— Приберете се у дома колкото е възможно по-скоро, господин президент. Моля ви.
Харис кимна.
— И аз го искам, повярвайте ми.
Той стисна ръката на Глюк, после се ръкува с останалите и прегърна неколцина, преди да се върне при командира на базата, който го изведе навън.
— Много ви благодаря, капитане — каза Джон Харис и му подаде ръка. — Сега ще е най-добре да тръгвам.
— Да, сър, но смятам, че положението е овладяно. Кой знае защо, имам странното предчувствие, че ще възникнат проблеми с външните телефонни линии на базата. Жалко, защото, докато оправим повредата, няма да можем да приемаме обаждания от Рим.
— Та това може да отнеме няколко часа — усмихна се Харис.
— Да, сър, не е изключено — отвърна Суонсън.
— Благодаря, капитане — каза Джон Харис.
Морският офицер се обърна и започна да се отдалечава, но внезапно спря.
— И… може ли да ви кажа нещо лично, господин президент?
— Слушам.
— Когато напуснахте поста по този начин… за да останете верен на идеята си за един шестгодишен мандат… почувствах се неудобно, защото…
