Не се връщай полностью

— На „Вайнленд“, в колата му. Бях в кафето да закуся. Онова до адвокатската кантора. Между другото, трябва да разберем каква е ролята на адвоката. Става въпрос за триъгълник, нали? Но ние не знаем за кого работи този човек. Може би за семейството, може би за военния, а може би и за двете страни. Но аз не виждам как може да работи и за двете. А и защо?

— В колко часа отиде да закусваш? — попита Ричър.

— Рано беше. Веднага след като си тръгнаха агентите.

— Агентите си тръгнаха?!

— Само за двайсет минути. Вършат го всеки ден. Би трябвало да ги координирате по-добре. Всички изчезват едновременно и се получава дупка.

— Лошо.

— За мен не е. Мога да изляза, без да разберат. А когато се прибера, всички са изненадани, защото си мислят, че не съм мърдала от къщи.

— Така ли постъпи тази сутрин?

— Правя го всяка сутрин.

— Мъжът с подрязаните уши видя ли те да излизаш?

— Не мисля.

— А видя ли те на друго място?

— Не мисля. Внимавах да не бия на очи. Не заради него, а заради вашите хора. По-късно забелязах колата му. Беше паркирана на няколко крачки от мястото на катастрофата.

— Трябва да стоиш по-далече от този човек — рече Ричър.

— Знам. Вчера вече ми каза. Но не мога да стоя по цял ден затворена.

Търнър изчака за миг, после попита:

— От колко време живеете в тази къща?

— Откакто се помня. Мисля, че съм се родила в нея. В смисъл, че така се казва. Което не е съвсем вярно. Родила съм се в болница, а след това са ме закарали у дома. Но може би това се подразбира, когато кажеш „родена съм в тази къща“, понеже днес никой не ражда у дома.

— Живяла ли си някога в кола? — попита Търнър.

— Ама че шантав въпрос.

— Можеш да ни кажеш. Познаваме хора, които биха били много доволни да имат поне ламаринен покрив над главите си.

— Кои по-точно?

— Много са. Искам да кажа, че не е толкова страшно.

— А аз застрашена ли съм от нещо?

— Не си. Просто събирам информация. Как се казва майка ти?

— Тя в опасност ли е?

— Няма такова нещо. Разпитваме заради онзи човек.

— Той познава мама? О, боже! Нас ли наблюдавате?! Чакате го да посети мама?!

— Дай да караме поред — рече Ричър. — Как се казва майка ти? Да, вече знам за онзи колт под бара.

— Казва се Кандис Дейтън.

— В такъв случай бих искал да се срещна с нея.

— Защо? Заподозряна ли е?

— Не. Въпросът е личен.

— Как така личен?

— Аз съм човекът, когото търсят. Мислят, че познавам майка ти.

— Ти?

— Да, аз.

— Ти не познаваш мама.

— Те мислят, че ако се изправим лице в лице, може би ще я разпозная. Или тя мен.

— Няма. Нито тя, нито ти.

— Трудно е да бъдем сигурни, без да опитаме.

— Повярвай ми.

— Много бих искал.

— Виж какво, абсолютно съм категорична, че ти не познаваш майка ми и тя не те познава.

— Само защото ти не си ме виждала преди? Говорим за много години назад, още преди да си се родила.

— Колко добре би трябвало да я познаваш?

— В смисъл?

— Защо според теб се храня винаги тук?

— Защото ти харесва?

— Защото се храня безплатно. Защото мама работи тук. Ето я там — жената с русата коса. Ти два пъти мина покрай нея, без да реагираш. Тя също не ти обърна внимание. Вие двамата никога не сте се виждали.

Ричър се плъзна надолу към края на седалката, обърна се и огледа салона. Русата сервитьорка тичаше между масите. В момента, в който спираше да приеме поръчка, отмяташе глава назад, издухваше непокорен кичур коса от очите си, търкаше длани в бедрата си и се усмихваше.

Не, не я познаваше.

— Била ли е някога в Корея? — попита той.

— Още един шантав въпрос — отвърна момичето.

— В какъв смисъл шантав?

— Убедена е, че не й върви просто защото никога не е напускала Лос Анджелис. Е, само един път, когато някакво гадже я завело във Вегас, но се оказало, че няма пари за хотел. Тя дори няма паспорт.

— Сигурна ли си?

— Затова си боядисва косата. Тук все пак е Южна Калифорния, а тя няма документи.

— Не й трябват документи.

— Тя си е без документи. Дълго е за обяснения.

— Добре ли се чувства?

— Това не е животът, за който е мечтала.

— А ти добре ли се чувстваш?

— Аз съм окей. Не се тревожи за мен.

Ричър замълча.

Артър се появи от мъртвата точка зад рамото му, наведе се над момичето и започна да шепне в ухото й. Но понеже произнасяше думите отчетливо, Ричър горе-долу разбра какво казва: Налага се дамата и господинът да проведат разговор с един друг господин.

Момичето скочи с блеснали очи, абсолютно доволна да отстъпи мястото си на поредния важен агент, който щеше да я отведе още по-близо до същността на драмата. Артър се оттегли, а тя се плъзна след него с плавни движения, кацна върху високото столче пред бара и подпря лакти на него. Мястото й в сепарето се зае от дребен жилав мъж, който пък подпря лакти на масата с тържествуващо изражение.

Новодошлият беше щатен сержант Пит Еспин.

Ричър се извърна към Търнър, която само поклати глава. Това означаваше, че Еспин е покрил заведението. Поне с двама души, вероятно въоръжени и вероятно наблизо. Сержантът се настани удобно, събра длани пред гърдите си, сякаш се готвеше да разбърка тесте карти и обяви:

— Ти не си неин баща.

— Очевидно — кимна Ричър.