Нещо във водата полностью

Изтривам имейлите, създадени при промяна на паролата, и излизам от пощата. Изтривам историята на интернет браузъра на компютъра и излизам от страницата за достъп на гостите.

Заемам се с текстовите съобщения. Сигурна съм, че ще намеря нещо в тях. Зелената иконка на съобщенията ми показва, че са получени четирийсет и две. Аз самата едва ли съм оставяла повече от десет непрочетени, но пък собственикът на телефона не е жив, нали така? Уважителна причина за натрупаните съобщения.

Натискам иконката. В телефона няма запаметени номера, затова всички съобщения не са от нечие име, а от телефонен номер. Пускам ги през Гугъл. Съобщенията с код +1 — от Америка, +44 — Великобритания, +7 — Русия, +352 — Люксембург, и едно с код +507 — Панама. Съобщенията до и от Люксембург са предимно на френски и на немски, тези с Панама са на испански с по някоя английска дума. Съобщенията между американските и руските номера са само на английски. Собственикът на телефона, който и да е той, е говорил много езици и е жонглирал с много неща. Образно казано. Натискам първото съобщение, най-новото, от американския номер. Прочитам цялата поредица съобщения:

Връщам се на менюто на съобщенията. Избирам следващото. До руски номер:

Внезапно отдолу се появяват трите примигващи точки, обозначаващи, че в момента някой пише съобщение. Мамка му! Боже!

Забравих за безжичната връзка. Трите сиви точки примигват срещу мен. Отсреща има някой. И тогава си спомням, че айфоните изпращат потвърждение, че съобщението е прочетено, освен ако не промениш настройките. А тези са маркирани като прочетени.

Бързо се опитвам да изключа телефона. Ами ако са проследили всичките ми стъпки? Ако открият коя съм?

Само че не могат. Тук няма камера. Прочела съм имейлите от компютър с отворен достъп. Всеки в комплекса би могъл да го направи. Няма начин онези хора — които и да са — да разберат, че съм била аз. Ами ако са тръгнали насам? Ако пристигнат тук, прегледат заснетото от охранителните камери и ме видят да влизам от фоайето точно по това време? Знам, че във фоайето има охранителни камери, в коридора също. По дяволите.

Добре, мисли реалистично, Ерин, мисли реалистично. Дори да разберат откъде е влизано в пощата, пътят до Бора Бора отнема един ден почти от всякъде. Цял ден. След това ще трябва да проникнат в системата за сигурност на хотела, да прегледат видеозаписите и да разберат от тях, че съм била аз. Ще го направят ли? Дори не знаят, че съм прочела имейлите, нали? Знаят само, че изпратените от тях есемеси са прегледани.

Трябва да прочета написаното. Трябва да проверя.

Поемам голяма глътка въздух и отново натискам копчето.

Бял екран, логото на „Епъл“, началният екран на телефона, едно непрочетено съобщение. Натискам го.

Не знаят, че не съм техният човек. Да напиша ли нещо? Трябва ли? Да им кажа, че сме намерили сака.

Не, идеята не е добра. Не. Да се престоря на онези хора? Да го направя ли? Така ще престанат да ме търсят, нали? Ще ги насоча другаде. О, боже! Иска ми се да бях обмислила всичко предварително. В момента не разсъждавам трезво. Добре де, помисли. Помисли.

Трите сиви точки се появяват отново. По дяволите! Трябва да напиша нещо. Натискам прозорчето за текста и курсорът ми затрептява.

Сега на неговия екран са се появили три сиви точки. Онзи отсреща ще разбере, че тук определено има някого. От другата страна. Пиша.

Звучи добре, нали? Доста непроницаемо. Би трябвало да ни спечели достатъчно време, за да се измъкнем от тук, преди някой да дойде да ни намери. Изпращам съобщението. Готово.

Така е добре. Да. Сигурно ще помислят, че хората от самолета временно кротуват или нещо подобно. И после ме връхлита действителността. Кротуват ли? Ама какви ги вършиш, Ерин? Какви щуротии вършиш, да му се не види? Само по филмите кротуват. Нямаш абсолютно никаква представа какви ги вършиш. Ти си най-обикновена млада кинорежисьорка на меден месец. Ще те намерят и ще те убият. Ще умреш, Ерин.

И тогава се случва нещо много, много лошо.

Сивите точки отново запримигват.

О, не!

Натискам копчето за изключване на телефона.

Боже!