Амая стоеше мълчаливо, заслушана в далечното шушукане на леля си и преценявайки напрегнатото изражение на съпруга си. Той се усмихваше с онази притеснена гримаса, с която родителите гледат пострадалите си деца в болницата. Но вече беше все едно, почувства тайничко егоистично задоволство, защото заедно с невероятната умора, която я беше налегнала, усещаше и жизненост, присъща на възкръсналите, така както ги представяше Библията.
Рос остави чашите на ниската масичка до дивана и се зае да пали огън в камината. Леля й се върна в хола, седна срещу тях и отхлупи чашите, оставяйки натрапчивият мирис на липата да ги обвие в облак пара.
Джеймс погледна настойчиво Енграси. Кимна с глава, сякаш разсъждаваше над ситуацията, и въздъхна:
— Добре. Сега вече мисля, че дойде моментът да ми разкажете онова, което трябва да знам.
— Не знам откъде да започна — каза Енграси, загръщайки се с халата си.
— От там какво се случи тази нощ и какво видях в цеха.
— Онова, което видя в цеха, беше ужасяваща проява на посттравматичен стрес.
— Посттравматичен стрес? Нещо като параноята, която изпитват някои войници след завръщането си от фронта, нали?
— Точно така, но го изпитват не само войници. Може да бъде засегнат всеки, който е преживял еднократен или повтарящ се инцидент, при който е изпитал сигурното чувство, че ще умре от насилствена смърт.
— Това ли се случи с Амая?
— Това.
— Но защо? Заради нещо, което се е случило в работата й?
— Не, за щастие, никога не е била изложена на такава опасност в работата си…
Джеймс погледна Амая, която се усмихваше безсилно с наведен поглед. Енграси си припомни знанията, придобити през годините й във Факултета по психология, които бе прехвърляла наум стотици пъти, с надеждата никога да не й потрябват.
— Посттравматичният стрес е като спящ убиец. Понякога остава в латентно състояние в продължение на месеци, дори години след травмиращата случка, която го е предизвикала. Реална случка, в която е преживяна реална опасност. Стресът действа като система за самозащита, която идентифицира сигналите за опасност и бие тревога с цел да предпази индивида и да попречи отново да се изложи на опасност. Например ако една жена бъде изнасилена в кола на тъмно шосе, логично занапред подобни ситуации — нощ, открита местност, вътрешността на кола, ще предизвикват у нея неприятно чувство, което ще разпознава като сигнал за опасност и ще се опитва да се предпази.
— Логично — отбеляза Рос.
— Донякъде да, но посттравматичният стрес е като алергична реакция, напълно несъразмерна на заплахата. Все едно тази жена да вади спрей за самозащита всеки път когато усети миризма на кожа, на ароматизатор с миризма на бор или когато чуе бухал през нощта.
— Спрей или пистолет — каза Джеймс, поглеждайки Амая.
— Стресът — продължи леля й — предизвиква у човека, който го изпитва, извънредна степен на тревога, която се проявява в неспокоен сън, кошмари, избухливост и ирационален страх от повторно нападение, изразяван чрез необуздана ярост и проява на агресия с единствената цел да се защити от нападението, което смята, че го грози. Защото го преживява — не самото нападение, а цялата болка и страх, изпитани в мига, когато се е случило, като войниците, които са били на фронта.
— Когато влязохме в цеха, сякаш участваше в театрална пиеса…
— Преживяваше миг на огромна опасност. И то със същата сила, с която би го преживяла, ако се случваше в този момент — каза тя, гледайки Амая. — Бедното ми храбро момиче.
— Но… — Джеймс отново погледна Амая, която държеше в другата си ръка бяла чаша, от която се издигаше пара и която не беше докоснала. — Искаш да кажеш, че това, което се случи тази нощ във фабриката, е предизвикано от проява на посттравматичен стрес, който е защитна реакция пред сигнал за смъртоносна опасност, разпознат от Амая. Тоест, че Амая е мислела, че ще я убият…
Енграси кимна, закривайки с треперещи ръце устата си.
— Но какво го е предизвикало? Защото никога преди не й се е случвало — каза той, гледайки нежно жена си.
— Може да е всичко, може да се е задействало от произволен сигнал, но предполагам, че й е повлияло това, че се намира тук, в Елисондо… Фабриката, тези посегателства над малки момичета… Всъщност й се е случвало и преди. Случи й се преди много време, когато беше на девет години.
Джеймс погледна Амая, която беше на път да избяга.
— Имала си прояви на посттравматичен стрес, когато си била на девет?
Гласът му едва се чуваше.
— Не помня — отговори тя, — всъщност не си бях спомняла за случката от онази нощ през последните двайсет и пет години. Предполагам, че толкова съм се опитвала да се убедя, че не е имало такова нещо, че накрая съм започнала да си вярвам.
Джеймс взе непокътнатата чаша от ръката й и я остави върху масата, обхвана ръцете й в своите и я погледна в очите.
Амая се усмихна, но се наложи да сведе очи, за да успее да каже:
