— Вече си спечелила близо осем хиляди лири, за осемнадесет скулптури. А за неабстрактната статуя на Гейл някой е предложил…
— Зная, мамо, Том ми каза — прекъснах я аз и изтръпнах.
Мама се усмихна.
— Как е той?
— Ами…
— О, зная, че се срещаш с него — осведоми ме тя. — Гейл се обади по телефона. Алекс, бяхте толкова добри приятели.
Изгледах я недоверчиво. Не бе сърдита, макар и да мислеше, че ходя с Том. Явно просто искаше поне една от дъщерите й да се омъжи за богат наследник.
— Впрочем Гейл ще дойде на гости в края на седмицата — каза мама. — Тогава ще се сдобрите. За нея няма да бъде трудно да си намери друг приятел, нали?
„О, радвай се, мамо. Смяташ, че за мен би било доста по-трудно, а? Но на кого му пука?“ Аз не исках друг мъж, а Том, единствения, с когото все още ми бе забранено да се обвържа.
Сватбата се състоя шест месеца по-късно.
Не моята, естествено. Извинявайте, не исках да ви подведа по този начин.
Сватбата на Кийша. Джереми най-сетне й бе задал съдбовния въпрос и тя намина да ми каже. Поднесе информацията нехайно, докато гледахме „Бруксайд“.
— Напоследък този сериал е станал доста блудкав — промърмори. — Не може да се сравнява с първите епизоди.
Ръката й отегчено описа кръг във въздуха. Един от проблемите на Кийша, откакто се справяше блестящо с работата си в „Ранобудници“, бе, че се смяташе за експерт в областта на телевизията. Докато въздишах по Джордж Клуни, тя казваше нещо от рода на:
— Господи, колко некадърно е заснета тази сцена. — Или: — Нямат ли специалист по монтаж?
Но този път единственото, което забелязах, бе огромен рубин, който проблесна на светлината на лампата.
— Хубав пръстен, от „Бътлър енд Уилсън“ ли е? — невинно попита Бронуен.
Кийша самодоволно повдигна вежди.
— Друг път. Оригинален е, скъпа, съвсем истински.
— Носи се на другата ръка — закачливо изтъкна Бронуен — освен ако…
Оставихме купите с чипс, а хапването пред телевизора бе любимото ни детинско удоволствие.
— Да, следващата седмица ще подпишем в ритуалната зала в Мерилебоун — каза Кийша и се отдръпна, когато понечихме да я прегърнем. — Господи, току-що взех този тоалет от химическо.
Обзе ме непреодолима меланхолия. Искаше ми се да заподскачам от женско вълнение и радост, но всъщност се чувствах ужасно.
Сякаш бях ученичка в трети курс и най-добрата ми приятелка си бе намерила ново гадже. Разбирате ме, нали? Тя съзерцава снимката му в годишния албум и се пита дали мисли за нея, докато си бъбри с приятели на автобусната спирка. Но обикновено това не трае дълго и после заедно си купувате тийнейджърски списания и пишете писма с въпроса: „Защо всички момчета са толкова глупави?“
А думата „брак“ звучеше като затръшване на железни порти зад гърба на Кийша, след което никога вече нямаше да се видим.
— Искаш ли да бъдеш свидетел, Алекс? — попита тя.
Или като фанфари при разгласяване за „най-големия купон на света“, на който аз нямаше да бъда поканена.
— „Три пъти шаферка — никога булка“ — мрачно отвърнах.
— Била си шаферка само два пъти. Мисля, че сватбата на Чарлз Дръмънд не се брои — засмя се Бронуен.
— Просто свидетел. Няма да хвърляш розови листа и лилии — успокои ме Кийша със сантиментален тон. — Всичко трае петнадесетина минути. Едва ще успеем да се измъкнем от работа дори за толкова време.
— Добре — отвърнах с фалшива усмивка. Не исках да забележи колко съм тъжна.
— Не е зле после да си направим малък купон — скромно предложи Кийша. Господи, най-сетне разбрахме. Трябваше да има повод да си купим по някой нов марков тоалет. — Какво ще кажете да отскочим до „Саут Молтън Стрийт“? Хайде, Алекс, ще бъде страхотно да ме видят с известната скулпторка.
— Е, не е чак толкова известна — усмихна се Бронуен. Винаги помага на хората да стоят здраво стъпили на земята, докато на самата нея й се вие свят от витаене в облаците.
— Е, все пак Алекс се прочу — изтъкна Кийша. — Може да си позволи нещо ново за носене.
Права бе. Удивително е какво става, щом на човек веднъж му провърви. Гордън се перчеше с творбите ми в галерията и богатите досадни болшевики от „Новите лейбъристи“ на Болингър от Тъфнъл Парк звъняха и ми предлагаха все по-високи комисиони. Бих искала да им кажа да се разкарат, но те не знаеха какви са намеренията ми и че напоследък съм станала отговорна личност.
Имах самостоятелен малък апартамент в красива сграда на „Холоуей“. Изплащах ипотека. Купувах си хубави дрехи и грим и отново правех прическата си при Джон Фрийда в „Джоел“. Понякога в неделните притурки на вестниците се появяваха кратки статии за мен.
Разбира се, през първите няколко месеца бях предпазлива. Пестях парите си и със страх очаквах сапуненият мехур да се пръсне.
Но за мое удивление това не стана. Бавно, но сигурно броят на статиите и клиентите нарастваше. Получавах предложения от импресарски агенции да ме представляват. И наистина печелех доста пари.
Веднъж напориста млада журналистка от „Мейл“ ми позвъни у дома.
— Пиша статия на тема „Бъдещето е в ръцете на жените“. Ще изразите ли съгласие с това?
— Да — равнодушно отвърнах.
