— Да, ти свърши страхотна работа. Невероятна — каза Шеймъс с благодарност. Тревожно погледнах назад към бюрото си, където червената лампичка на телефона примигваше, но той нехайно махна с ръка. — Помощничката ти ще вдигне. Едва ли е нещо важно по това време. Пазарът вече е затворен.
— Добре.
Пристъпих от крак на крак и се запитах дали ми дава знак, че мога да му пожелая приятна вечер и да грабна сакото си.
— Алекс. Какво ще кажеш да хапнем някъде? — попита той. Бе толкова неочаквано, че за секунда онемях. После, пелтечейки, благодарих за поканата. Винаги съм се чувствала неловко в такъв момент. — В „Айви“? Ковънт Гардън? Да, там, направи резервацията — реши Шеймъс, без да попита за мнението ми, но нима имаше смисъл? Скъпите лондонски ресторанти бяха недостъпна зона за мен. Господи, дори евтините. — Ще вечеряме в осем. Устройва ли те?
— Разбира се.
Широко усмихната, скочих на крака, готова да го последвам. Първо щяхме да пийнем коктейли в някой дневен бар, а после да се повозим на лимузина до Уест Енд…
— Къде тръгна? — попита Шеймъс, леко раздразнен. Изведнъж се спрях.
— Няма ли да дойда с теб?
— А… не, най-добре е да се срещнем там по-късно. Не искам да ни виждат заедно тук. Би се отразило зле на кариерата ти, скъпа.
Бързо кимнах.
— Разбирам.
— Резервирай маса и ще си прекараме чудесно. Нямам търпение — прошепна Шеймъс и ми подаде зелен лист хартия.
— Какво е това?
— Бележката ми от химическото — спокойно отвърна. — Трябва да побързам, но ако ги донесеш в „Айви“ ще ги натоваря в колата си. Не се тревожи — увери ме той, — няма да седиш на масата, затрупана с костюми.
Колебливо се засмях.
— Чао, хубавице. Ще те чакам с нетърпение — каза Шеймъс. Когато излезе от офиса, учтиво ме погледна, докато Рода минаваше покрай него с куп документи.
— Приятна вечер, господин Мейън — силно казах аз. Той кимна и продължи към асансьорите.
Беше вълнуващо.
Стоях в офиса на химическото чистене и притисках тежките костюми. Сметката му бе петдесет лири, но касиерката нехайно махна с ръка.
— Господин Мейън е редовен клиент. Може да плати следващия път, когато дойде. Не вярвам да имаш достатъчно пари у себе си.
Не ми бе задала въпрос. Прииска ми се да можех да извадя пачка банкноти, да ги хвърля в лицето й и да й кажа да задържи рестото, но единствените петдесетачки, които имах в портмонето си, бяха монети.
— Нова прислужница на госпожа Мейън ли си?
— Не — гневно отвърнах. Нима онази жена имаше прислуга като кралицата? А нима изглеждах като слугиня?
— Така и предполагах. — Касиерката ме изгледа с пренебрежителна усмивка. — Тя ги подбира по външен вид.
Олюлях се и найлоновите калъфи изшумоляха, когато се отъркаха в полата ми. Значи не изглеждах достатъчно изискано дори за прислужница на Долорес.
„Провървя ми в кариерата… но в интерес на истината, Алекс, бракът ми е пълен провал“. Думите на Шеймъс отново прозвучаха в съзнанието ми, докато вървях обратно към колата си. „Горкият Шеймъс“, помислих си със съчувствие. Работеше неуморно, за да плаща за прислугата и ултрамодерните тоалети на жена си. Поласкана бях, че желаеше да разговаря с мен…
Очевидно бе, че това е единственото, което иска…
Бе казал, че чувства, че може да ми се довери. Просто така, по време на първия ни обяд заедно. Шеймъс изглеждаше от типа хора, които се втурват напред слепешком, вместо първо да се огледат. Тази келтска жилка на безразсъдство го бе накарала да се увлече. Или наистина бе прозрял какъв човек седи на бюрото пред офиса му и е достигнал до дълбините на артистичната ми душа? Не бе възможно мъж с толкова секси излъчване да обича работата в офис. Но бе принуден да я върши и бе велик в нея.
С нетърпение очаквах вечерта. Едва бях измолила от управителя на ресторанта резервация между шест и десет и тридесет. Отначало бе готов да ме отреже, както би постъпила Кийша, ако някой искаше от нея да посегне към собствената си банкова сметка, но когато в отчаянието си споменах името на Шеймъс, веднага като по чудо изникна отменена резервация.
Развълнувах се при мисълта, че ще вечерям там с мъж, чието име всеки ден действа като думата „Сезам“.
Четиридесет минути търсих къде да паркирам в Ковънт Гардън. Тъкмо започвах да си фантазирам, че карам танк „Шърмън“ с дипломатически номера, на който БМВ-тата веднага биха сторили път, когато надменна блондинка с бентли потегли от удобното място точно пред мен.
— Да сте жива и здрава — извиках и енергично размахах ръка през замърсения прозорец на очуканото си мини.
Елегантната блондинка се обърна назад и ехидно ми се усмихна. Сърцето ми се сви. Беше Снежанка.
— Скъпа — каза тя и спря до мен. — Тъкмо взех някои неща за Бронуен и Кийша и ще се прибирам.
Видях ламинираните карти с надпис „Пълен достъп“ върху таблото й и бяла рекламна торбичка на „Прада“. Колата й изглеждаше безупречно и отвътре, и отвън. Почувствах се ужасно засрамена заради своята евтина трошка.
— А за мен нищо ли няма? — попитах.
— Хм — кимна тя. — Кутия овлажняващ крем „Ла Прер“.
