Спалнята й, по-рано пълна с брошури против лова и глупави книги за здравословно хранене, бе изцяло преобразена. Вместо лозунги като „Само садистите носят кожени облекла“ и покани за приеми, на които се сервира естествена храна, сега имаше купища пухкави плюшени мечета. Закри плаката против вивисекцията със снимка на усмихнато бебе, а на перваза на прозореца си сложи кристална ваза с рози.
— Защо просто не си купиш книгата „Как да стана идеалната съпруга и майка“ и не я сложиш на леглото си? — заядливо попитах.
— О! Разбира се! — задъхано извика Гейл. — Къде се продава?
Жалко, че Том не можеше да прозре що за човек е тя. Хранех съвсем плаха надежда, че у него е останала поне частица от онзи Том, когото познавах в колежа. Бе съвършеният джентълмен, уважаваше независимостта ми и не искаше съпруга-украшение.
Но тогава бяхме само приятели.
Може би търсеше нещо различно в една жена. Линда бе истинска принцеса, като героините от черно-белите филми и изтънчените дами от страниците на „Кънтри Лайф“, представени с бележки от рода на: „Госпожица Клаудия де Вер, годеница на лорд Ричард Хамилтън“. Линда бе родена, за да пазарува, да организира почивки, да дава наставления на детегледачката и да се преструва, че страда от мъчително главоболие. Различаваше се от сестра ми само по по-доброто си потекло. Но Гейл компенсираше липсата на благородническа кръв с красотата си.
Том просто бе като всички други мъже. Бе пленен от крехкото създание с поглед на уплашена сърна. Бог да му е на помощ, защото бе загазил. Гейл бе толкова женствена и съвършена, че дори куклата Барби не можеше да й съперничи. Представих си каква идеална двойка ще бъдат: закаленият в армията Том Дръмънд и крехката Гейл Уайлд.
За мен нямаше никаква надежда. Том здравата бе хлътнал по Гейл, щом идваше да я взема от къщи, водеше я на ресторанти, театър и балет. След всички неприятности, които ние… по-точно аз бях създала в „Карфор“, той все пак я обграждаше с внимание.
— Виж тези прекрасни цветя! — извика Гейл, опиянена от радост на следващия ден. Том й бе изпратил букет жълти рози от скъп цветарски магазин. Бях отправила молитва да са за Кийша, но нямах този късмет. — Невероятни са!
— Луд е по теб — отбеляза Бронуен с възхищение.
— Ммм. — Гейл извади картичката: „Благодаря за чудесната вечер. Том.“ — О, толкова е романтично.
— Не особено — хладно изтъкна Кийша. — Не пише: „С обич“, и розите не са червени.
— Това не означава нищо. Какво мислиш, Алекс?
— А… ами…
Телефонът звънна. Бронуен скочи, но лицето й изведнъж помръкна, както винаги, когато не бе Дан.
— Том Дръмънд. За теб е, Гейл — каза тя.
Мълчаливо грабнах палтото си и тръгнах към вратата.
— Защо си толкова тъжна? — попита Гордън, когато дойде в галерията по обяд. — Винаги гледай от добрата страна на живота. Ако на лицето ти няма усмивка, все едно нещо от облеклото ти липсва.
— Какво те кара да мислиш, че съм тъжна? — попитах.
— Какво ли? — С енергичен жест посочи всичко в магазина. — Не чистиш, не подреждаш, не опаковаш и не пишеш на компютъра. Нито пък прелистваш книги за изкуството, нито правиш глинени скулптури в задния двор.
— Малки неприятности с мъжете.
— Не искам да слушам! — гневно заяви Гордън. — Мъже! Кой може да ги разбере? Не те ли харесва той?
Поклатих глава.
— Може би е гей — предположи Гордън със задоволство. — Да, сигурно е такъв и не иска да се разчуе. Дай ми телефонния му номер. Обещавам, че няма да бъда твърде нахален.
— Не е гей — мрачно отвърнах. — Том е стопроцентов мъжкар. Бил е в армията.
— Як мъжага, колко вълнуващо. — Гордън ме погледна и усмивката му изчезна. — Е, жалко, щом не е гей, той губи. Защо не те харесва?
— Защото е влюбен в друга. В… — Едва го изрекох. — … в малката ми сестричка.
— Аха. — Опита се да изрази съчувствие, но не можа да скрие задоволството си от пикантната клюка. Кой би могъл да го упрекне? На негово място и аз бих проявила любопитство. — Значи вариантът „арсеник в чая“ е изключен? „Повредени спирачки“ също отпада.
— Така е, за съжаление — отвърнах. Не можах да се сдържа. По миглите ми се търкулна голяма сълза и потече по бузата ми.
— Стегни се. Ще го преживееш — приятелски каза Гордън. — Има толкова много други.
— Искаш да кажеш…
— Досещаш се какво искам да кажа.
Гордън ми намигна и се отдръпна. Исках само да остана насаме с мъката си, но явно желанието ми нямаше да бъде изпълнено. Шефът ми бе пълен със съвети и щом той разписваше чековете за заплатата ми, трябваше да ги изслушам.
— Ще се сдобрите. Можеш да бъдеш сигурна. Том харесва сестра ти…
— Много.
— Тя също го харесва, така че очаквай скоро да зазвънят сватбени камбанки. Любовта и бракът вървят ръка за ръка… О, не се натъжавай толкова.
— Не правиш ли прибързани изводи? — попитах аз с разтуптяно сърце. — Излизат заедно едва от няколко седмици.
— Да, но сестра ти иска да се обвърже с него, щом твърдиш, че прилага типичните женски ходове. — Гордън дяволито присви очи. — Той си пада по нея, а ми се струва, че Том Дръмънд не е от мъжете, които залъгват момичетата.
