— Ще се наложи да го преглътне — изкрещях, обзета от ярост при мисълта, че тези въпроси наистина са намеци. — Аз живея тук!
— За бога! — Гейл се нацупи и запрати своя „Мейсън Пиърсън“ към другия край на стаята. — Непоправима егоистка си, Алекс. Ако направиш нещо, за да провалиш връзката ми с Том, ще те убия.
— Толкова ли го харесваш? Познавате се едва от месец — отчаяно изтъкнах.
— Е, мисля, че е мъжът, когото винаги съм търсела — прочувствено заяви Гейл като в някаква драма. — Наистина. Той е идеалният джентълмен, харесвам къщата му, разбираме се чудесно и… вече съм готова. — Взе четката и я прокара през косите си още няколко пъти. — Да, мисля, че е време.
— За какво?
— Да уредя живота си. Брак, деца… Мама винаги твърди, че това са нещата, които правят една жена пълноценна.
— Но истински ли обичаш Том?
— О, много — увери ме Гейл. — Той е моето малко слонче.
— Твоето какво?
— Така го наричам, защото е толкова силен и никога не забравя да се обади — обясни Гейл, докато се пръскаше обилно с „Дюн“.
На вратата се позвъни и бях благодарна. Дори затръшването на портите на ада би било добре дошло за мен като сигнал за край на този разговор.
— Ти отвори, Ал, ще се престоря на заета — каза Гейл с пискливия си глас, изтича в стаята си и затръшна вратата.
С неохота станах и отидох да отворя на Том. Не можах да видя с какво е облечен, защото двадесет и четирите розови рози, които пъхна в лицето ми, го закриваха.
— Гейл — каза той с топлота. Отдръпнах се.
— Извинявай, аз съм.
Бе с тъмносив костюм и черни обувки. Тъмните му очи с черни мигли се открояваха на лицето му. Изглеждаше толкова мускулест и мъжествен. С ужас си представих как притиска крехкото тяло на сестра ми към широките си гърди. Затреперих от ревност. Бих искала да кажа, че я потиснах, но истината бе, че не можах. Силно се изчервих.
— Как си, Алекс? — учтиво попита Том.
— Добре — промълвих.
— Къде работиш сега? Разбрах, че си напуснала „Хамилтън Кейн“.
— Гейл! — отчаяно извиках. — Том пристигна! Да, а… работя в една галерия до „Пикадили“. „Йънгър“.
— О, доста по-близко до интересите ти — равнодушно отбеляза той.
Последва неловко мълчание.
— Аз… съжалявам за недоразумението в „Карфор“. Нямах представа.
Кръвоносните съдове на лицето ми щяха да експлодират.
— Забрави за това, вината беше изцяло моя — отвърна Том непринудено, сякаш думите се лееха от устата му.
Не можех да го понеса. Тактично ме успокояваше, както правеше с изтрезнелите студентки, които му се извиняваха за държането си предишната вечер. Явно се смущаваше не по-малко от мен. Компанията ми му бе неприятна и нямаше търпение да се измъкне от тук с Гейл.
— Томи — задъхано извика Гейл с малко по-тънък глас от обикновено. — Донесъл си ми цветя, колко мило.
— Гейл, изглеждаш чудесно — каза той. — Като риба.
— Риба? — повтори тя с недоумение.
— Русалка — припряно обясни Том. — А… Алекс, ти също изглеждаш добре, като…
— Кит. Ха-ха-ха — засмя се Гейл. — Сигурно те е отегчила до смърт. Съжалявам, бях заета с ръкоделието си.
Показа му ужасна бродерия на котета, гонещи кълба прежда. Боже мой!
— Хубаво е. — Том изглеждаше озадачен. — Не, Алекс ми разказваше за новата си работа в галерията. Търсим картини и статуетки за офиса, може би скоро ще намина.
— Галерията е малка и затънтена. Едва ли ще намериш нещо подходящо при нас — предупредих го.
— Срещаш ли се с някого? — смутено попита той.
Господи, беше ужасно. Не можех да издържа и секунда повече.
— Глупости. Алекс! Тя живее като монахиня — подхвърли Гейл с насмешка.
Лицето ми отново пламна.
— Да, излизам с един човек — отвърнах.
— Не си ми казала. С кого?
— С Гордън Фаръл, собственика на галерията — самодоволно отговорих на въпроса й. Том повдигна вежди, но си дадох вид, че не забелязвам. За нищо на света нямаше да допусна да ме гледа със съжаление. — Има успешен бизнес и е от добро семейство.
— Отдавна ли се срещате? — попита Том, явно малко изненадан.
— Хм. Е, отдавна ме кани, но едва днес се съгласих — излъгах. — Няма да се засичаме често, защото Гордън иска да ме води на по-различни места.
— Какви? — полюбопитства Гейл и недоверчиво присви бляскавите си клепачи.
— На кино, да гледаме европейски филми със субтитри — заявих и скръстих ръце за по-голяма убедителност.
Телефонът звънна и скочих.
— Ало, 555 2237 ли е? Обажда се господин Брайнс — каза шефът на Бронуен.
— О, здравей, Гордън, скъпи — весело изчуруликах. — Да, тъкмо говорех за теб, дано не сме изпуснали прожекциите на „Manon les Sources“19. Може би утре. Благодаря за прекрасните рози. Червените са любимите ми.
— Ало? Ало? — повтаряше господин Брайнс.
— О, аз също, скъпи. Чао — глезено казах аз и затворих.
— Чудесно — заключи Гейл. Изглеждаше смаяна. Едно на нула за мен! — Няма да те задържаме. И ние трябва да побързаме, за да не закъснеем.
— Къде са розите ти? — попита Том.
— В офиса. Гордън иска на бюрото ми винаги да има цветя. Казва, че съм далеч по-красива от тях. Е, приятна вечер.
Том ми кимна и побутна Гейл към вратата. Затворих се в стаята си и се проснах на леглото.
