Тя приседна на леглото; пръстите й несъзнателно си играеха с един провиснал конец от оранжевия й затворнически гащеризон, докато го намотаха толкова стегнато около показалеца, че той посиня. В съзнанието й изплува снимката на един друг пръст — този на Кристофър — заедно с останалите снимки на разложения му труп.
Роузмари се оттласна с длани от леглото, извървя шестте крачки до решетката, притисна лице до хладната стомана и присви очи към часовника в дъното на коридора. Защо го направи? За да се убеди, че последните минути на живота й изтичаха?
Тя се извърна и погледна към таблата с храна в края на леглото; през хартиената салфетка бяха избили мазни петна. Последната й вечеря — чийзбургер с пържени картофи — поръчана на тъжно усмихнатата надзирателка, която й бе казала, че може да получи всичко, което си поиска.
Всичко? Ново дело? Свобода? Живот?
Тя също се бе усмихнала в отговор на тъжната й усмивка.
— Все ми е тая.
Чийзбургерът беше приготвен алангле, когато й го донесоха, под него в чинията се бе образувала локвичка кръв; дебело нарязаните пържени картофи бяха наредени околовръст, като тлъсти пиявици, които пиеха от локвичката. Тя бе покрила храната със салфетка; самата мисъл да сложи нещо в устата си й беше противна.
Роузмари не се хранеше от седмици; преживяваше на чай и диетични бисквити, а предишната вечер хапна и няколко вишни, които Бел й бе набрала от градината си и които оставиха петна като от кръв по пръстите й.
По решетката премина сянка. Тя вдигна глава — бяха директорът на затвора, свещеникът и три надзирателки.
— Време е — каза едната, онази с доброто, тъжно лице — едра, набита жена, която Роузмари бе почувствала близка, откакто беше зад решетките.
През съзнанието й като на кинолента преминаха образи: тя, застанала до баща си, както винаги строгото му лице е извърнато настрани; тя като смутена, несръчна дебютантка на първото си светско парти, кльощава и върлинеста; тя, цялата в бяла коприна и дантели на сватбата си, а до нея — Кристофър Томас…
Кристофър — нейният красив, славен рицар.
Кристофър — нейният изменник.
— Готова ли си? — попита надзирателката, която не смееше да срещне погледа й.
— Готова съм.
Нямаше вериги и белезници, само по една надзирателка от всяка страна, свещеника с Библия в ръка и директора на затвора начело на процесията.
Надзирателката с тъжното лице я държеше за ръката, коридорът продължаваше сякаш в безкрая. Някъде примигна неонова тръба. На Роузмари й се стори, че крачат вече цяла вечност.
Преминаха през врата с овална форма и влязоха в малка осмоъгълна стая. В средата имаше болнична количка, която заемаше половината помещение, и масичка с игли и венозни катетри, а стените околовръст бяха само прозорци за зрители и Роузмари си даде сметка, че днес тя е главната атракция.
Пое си дъх със свито гърло. Усети как коленете й омекват, залитна и за малко не падна, но надзирателката я държеше здраво за ръката.
— Добре ли си? — попита жената.
— Добре съм — отвърна Роузмари, като си помисли:
Въведоха ги, като опечалени в ритуална зала, през една странична врата в кръглия коридор, обграждащ отвсякъде камерата за екзекуции.
Джон Нън наблюдаваше свидетелите, които заемаха местата си срещу петте прозореца със спуснати отвътре завеси, като часови, вперили поглед в собствените си разкривени отражения върху стъклото. Обходи ги с поглед един по един: окръжния прокурор, обикновено шумен, но този път притихнал; съдийката, която си бе придавала невъзмутим вид пред прокурора, но сега кършеше нервно ръце; Питър, брата на Роузмари, който го бе ударил буквално преди секунди в лицето с алкохолния си дъх; репортерът Ханк Закарайъс. Имаше и други репортери, надзирателки от затвора и представители на властта, всички със строги, непроницаеми изражения, с изключение на Бел Макгуайър, приятелката на Роузмари, със зачервеното си, подпухнало от плач лице — единствената, която се бе поддала на емоции.
Нън си припомни как Роузмари се бе преструвала на невъзмутима при първата им среща и мислено й пожела да намери сили, за да си сложи и днес тази маска на равнодушие, макар собствените му сили да бяха на изчерпване.
