По-рано същата вечер се бяха скарали със Сара — не за пръв път в последно време, все във връзка с делото, с извършеното престъпление — и Сара го бе обвинила, че е обсебен от това дело, че вече дори не е в състояние да отговори на обвиненията й, да ги отрече, и той бе излязъл разярен от къщи, както често му се случваше напоследък, и я бе оставил сама, трепереща от гняв и болка. Беше прекарал остатъка от вечерта в един бар, докато затвориха, после се бе прехвърлил в друг, който работеше цяла нощ. Питър Хюсън не беше единственият между свидетелите, който вонеше на алкохол.
„Екипът за обездвижване“ — петима едри мъже срещу една крехка жена: по един за всеки крак и ръка и един за главата — я беше привързал към количката. Цялото й тяло беше опасано в ремъци — през гърдите, корема, китките, глезените; острият, дерящ звук от отлепване и залепване на велкро лентите още отекваше в ушите й.
— Отпусни си главата на възглавницата — каза един от мъжете.
Роузмари гледаше в тавана, стените, броеше наум поотделно сивите и белите плочки, за да се разсейва, после забеляза камерата и си каза:
— Готово — каза мъжът до главата й, а онзи до левия й крак докосна глезена й с такава нежност и състрадание, че й се доплака.
След екипа за обездвижване дойде ред на медицинския екип — двама техници, които пристегнаха ръцете й с гумени маркучи и започнаха да ги опипват за вени.
Тя зърна за миг венозните катетри и потрепери.
— Бихте ли свили ръка в юмрук? — попита един от техниците и тя се подчини, като се насилваше да мисли, че просто ще й вземат кръв, и това й припомни как й бяха взели кръв за изследване преди сватбата и как се бе радвала, че ще стане мисис Кристофър Томас; как бе изпълнена с надежди и как надеждите й една по една бяха попарени. Сети се за нощите, които бе прекарала сама в леглото, будна и унизена, в очакване той да си дойде, с пълното съзнание, че е с друга, как бе желала смъртта му и бе искала лично да го убие.
Един от техниците пропусна вената, иглата потъна в живо месо и тя потръпна от остра болка; очите й се напълниха със сълзи.
Техниците продължаваха да дупчат ръцете й за вени; накрая един каза:
— Ето, влезе!
В същото време друг се мъчеше с другата й ръка.
— Тези вени са се свили докрай — оплака се той.
Не вените
Идваше й да извика:
— Дай да ти помогна — обади се първият и двамата задупчиха заедно ръката й, две неясни сенки, надвесени над нея.
В съзнанието й изплува една картина отпреди няколко години в кабинета на ветеринарния лекар, когато бе завела стария си кокер шпаньол да го приспи, защото бедното животинче гаснеше от рак. Тогава й се бе сторило, че извършва акт на милосърдие, кучето доверчиво бе положило глава в скута й, докато докторът му слагаше системата. „Ей сега ще заспиш, миличко“ — шепнеше му тя с насълзени очи и си вярваше, докато в един момент нещастното създание издаде глух клокочещ звук, какъвто никога не го бе чувала да издава преди, и тя трябваше да задържи немощното му омекнало тяло, да го гали зад ушите и да му шепне успокоително: „Ей сега, милото ми, ей сега“, докато отровата се разпространи по вените му и животното се отпусна в ръцете й. Тя се върна в настоящето, огледа групата човешки фигури в тясната камера и се запита:
— Готово — обади се и вторият техник, като прикрепваше с лейкопласт системата към ръката й. — Най-после!
Техниците излязоха и след тях влязоха директорът на затвора и свещеникът.
Директорът вдигна ръка, завесите на прозорците се разтвориха и тя ги видя.
С разтуптяно сърце Роузмари си помисли:
Брат й Питър Хюсън. Вече пиян, със зачервени, подпухнали очи. Предишната сутрин тя бе отказала свиждане с него, защото знаеше, че той държи единствено да облекчи съвестта си.
Имаше и други лица, повечето непознати. Различи милата Бел, разплакана, която я гледаше през стъклото.
А също и Джон Нън, който се бе опитал да я посети, но тя и на него бе отказала свиждане, както всеки път преди това. Погледите им се срещнаха и той приглади машинално ризата си, после потърка с длан няколкодневната си брада, сякаш се укоряваше мислено за неугледния си външен вид.
