— По-хубаво ще е да ги сгащим, докато са ни още насгода! — обади се някой. — Тук поне има къде да се скрием.
Мън погледна към едната страна на пътя, който сега криволичеше през храсталаци и черен кедров гъстак, а онова бледо петно отсреща в шумака вероятно беше каменен зид. Варосан. Ето ти и прикритие, и то добро, ако рекат да устроят засада! Поклати глава.
— Не! — отсече той, без дори да погледне към Симънс, а вместо това се взря напред, към следващия завой, сякаш така щеше да изтласка самия себе си и идещата подире му човешка маса по-бързо натам, към обещаващата безопасност извивка на този, а и на следващия завои.
След него отново се озърна назад. Върволицата се бе разтеглила още повече. По-лошо и отпреди, помисли си Мън и прокле наум глупаците, които ги преследваха, без да разбират, без да имат нещо общо с цялата тази работа, и които най-вероятно бяха безделници, хитреци някакви, а може би и мизерни службаши от компаниите или пък от кибиците, навъртащи се край гарата и хотела дръвници, дето все висят по ъглите и само се правят на важни! „Мръсни копелета!“ — прошепна той неведнъж и дваж, почувствал се измамен и хванат натясно. На всичко отгоре и ги догонваха, знаеше, че ги догонват!
Конете им трябва да са по-отпочинали от нашите, а може би и по-добри!
— Ако ще ги нападаме, това е последният ни шанс! — извика Симънс в лицето му.
Мън отново поклати глава и дори не се обърна. Не посмя, представяйки си как останалите се привеждат напред, приковали очи в отдалечаващите се смътни силуети и отчаяно пришпорват конете си, докато в същото време преследвачите ги връхлитат в гръб.
Отмина и последния завой и пред погледа му се опна правата отсечка до църквата Ню Битъни. След нея пътят се разклоняваше на две: единият водеше към реката, а другият хлътваше в горичката. Стигнеха ли веднъж дотам, можеха да свърнат към дърветата, където спечената пръст не кънтеше така под копитата, а щяха и да се пръснат, което несъмнено би объркало и разколебало преследвачите, защото едва ли някой би се решил да се дели от останалите. Преди това обаче им предстоеше да изминат правата отсечка! Сега тя му изглеждаше по-гола от всеки друг път, а и по-дълга. Изпод земята като че ли бликаше светлина, която, много ясно очертаваше всичко наоколо: пътя, голите нивя, желязната ограда. Оградата! Досущ като онази, порутената, сети се той веднага, там, край воденицата на Мъри, и почти същото голо място като онова, което се бе поколебал преди да пресече, защото му се бе сторило толкова безобидно и в същото време толкова опасно празно и ужасяващо светло.
Не чу първия изстрел.
— Стрелят! — изкрещя Симънс.
— Не чух.
— Аз също, бога ми! — продължи да крещи оня. — Усетих само как куршумът свирна край мен.
И в същия миг Мън чу изстрел. Някой близо до него веднага гръмна в отговор.
— Няма смисъл! — извика Симънс. — Нашите шестаци са вятър работа, а ония имат пушки!
На Мън му се стори, че край главата му свирва куршум, ала не беше сигурен. Чу само пукота на револверите.
— Трябваше да ги причакаме! — дереше се Симънс.
Едва-едва забелязваше църквата и поради това му се стори ужасно далеч. В светлината на утрото пътят, полетата и оградите се очертаха толкова ясно, сякаш бяха изникнали от земята.
— Да знаеш, Мън, убият ли ме тия мръсници, ще те обеся! — изрева Симънс.
Църквицата — бяло петно на фона на тъмната дървесна маса, бавно пъплеше насреща им. Зад гърба му револверите пукаха глухо и някак нелепо. Копитата оглушително барабаняха по чакълестата настилка. Изведнъж с изненада откри, че са се изравнили с църквата. Ето ги и разклоненията към брода и към гората, с нейния непрогледен мрак!
Отминаха я и той слепешката свърна в близката пътека, надявайки се, че кобилата ще издържи. След малко нагазиха плитчината при брода и плисналата под коня вода го измокри до кръста.
Не усещаше нищо. Десетина ярда след брода се спря под прикритието на дърветата и извика:
— По-бързо! По-бързо! — но собственият му глас му се стори чужд. Колко спокоен беше, въпреки очакванията му! По-бързо! Слизайте! Симънс, Алън, Снайдър, отведете конете настрана и ако ония тръгнат да минават брода, стреляйте! — Погледна натам. Водата леко проблясваше. Усети между коленете си бурно издуващите се конски хълбоци. После изръмжа: — Няма да минат! Страх ги е! Нито ще приближат, нито ще минат отсам!
Скочи от седлото и леко се олюля.
Ония наистина не приближиха брода. Мън не откъсваше очи от него. Откъм пътя двукратно изтрещя нестроен залп. Чу как някои от куршумите пропищяха в короните на кедрите.
— Не отговаряйте! — заповяда той. — Ще стреляте само ако се опитат да минат брода!
Подир малко, когато се убеди, че преследвачите им си бяха отишли, чу нечий твърд глас да се обажда:
— Ранен съм.
— Какво? — сепна се Мън. — Къде си?
Не позна чий беше гласът, произнесъл глухо и вяло: „Ранен съм.“
— Тук — отвърна оня. — Ей ме.
Мън колебливо пристъпи в мрака под дърветата.
Затрептя пламъче, сетне второ. Някой коленичи с горяща клечка в ръка до лежащата на земята безформена купчина. И тогава го видя! Клечките бързо угаснаха.
