Приближи се до мястото, където бе зърнал последното пламъче. Другите също драснаха клечки кибрит и се надвесиха над падналия. Скоро някой успя да стъкми факла.
Мън видя, че на земята лежи Бентън Тод.
— Къде е ранен? — попита той.
— В бедрото — рече един и като измъкна сгъваем нож, се опита да среже прогизналия от кръв крачол.
Друг се захвана с ботуша му, мърморейки ядно:
— Ех, да му се не види макар, не може ли да светнете по-отблизо?
Но човекът с факлата явно не го чу, защото продължаваше да стои превит одве и да се взира в лицето на Бентън Тод.
— Не ме заболя — промълви Бентън унило. Мън и този път не позна гласа му. — Не очаквах обаче да кърви чак толкова!
— Не се тревожи, момче, само не се тревожи! — започна да го успокоява мъжът, заел се с панталона му. — Ще го извадим! Ей сегинка ще те оправим! Ей сегинка!
Бентън Тод като че ли изобщо не обръщаше внимание на хората около себе си. Беше зареял поглед нейде високо, отвъд клонака на кедрите, над скупчилите се в кръга мъждива светлина лица, чийто център беше факлата, а в очите му мътно се отразяваше пламъкът.
— Дайте ми нож, не мога да го изхлузя! — раздразнено извика човекът, който се занимаваше с ботуша му. — Спекъл се е и не мога да го мръдна!
Някой го отблъсна и започна да реже кожата. Оня вдигна оплесканите си с кръв и мръсотия ръце на пламъка на факлата и ги огледа недоверчиво и загрижено, като че ли и те бяха пострадали.
— Опитайте се да я спрете — прошепна Бентън Тод с отпаднал глас, без дори да ги погледне.
Някой тутакси пристегна с колан раненото, вече оголено бедро. Кръвта струеше от малката дупчица и черна и искряща, се стичаше по белезникавата плът. Стегнаха колкото се може повече колана, наложиха отгоре носни кърпи, а също и отдолу, там, където куршумът беше пробил. Двамина бяха смъкнали ризите си и ги късаха на ивици. Носните кърпи веднага се напоиха с кръв.
— Бент! Бент! — извика Мън, като се надвеси над него. — Хей, Бент, чуй сега…
— Тази кръв от мен изтече…
Мън забрави какво искаше да каже. Гаснещият, безучастен и тъп поглед на ранения се замъгли, плъзна се покрай него и отново подири мрака на кедровия клонак.
Докато стояха наведени и го гледаха, кръвта на Бентън Тод изтичаше. Не можаха да я спрат, тя като по чудо все бликаше ли, бликаше от малкото отвърстие.
Един от мъжете сложи ръка на гърдите му. Сетне се изправи, погледна към Мън и рече:
— Отива си.
— Добре де, добре! — отвърна той някак раздразнено.
— Много ще му дойде на капитана — обади се друг.
Наобиколиха тялото и като се надвесваха един през друг, го заоглеждаха. Факлата вече тлееше. Известно време никой не проговори.
— Много ще му дойде… — потвърди някой. — И дума да няма!
Мън се отърси, сякаш се събуждаше от сън, и нареди:
— Намерете двуколка! Докарайте първата срещната, без значение чия е! И веднага тръгвайте към дома на капитана! Пътят вляво от църквата води право натам! Ние ще ви настигнем.
— Ще ни настигнете ли? — обади се някой като ехо.
— Приемам на драго сърце всеки, който пожелае да дойде с мен — рече Мън. — Но трябва да знаете, че не ви насилвам. Ще дойдат само доброволци!
— Ще ги преследваш ли?
— Не, ще ги пресрещна! — заяви той. — Можем да им пресечем пътя, преди да са се прибрали в града.
Последва мълчание, сетне някой се обади:
— Дявол го взел! Не се съгласи да ги сгащим на пътя, където беше най-удобно, а сега, когато вече е безсмислено, искаш да се биеш с тях!
— Ще тръгнат само онези, които желаят! — отсече Мън.
— Не мога да те разбера и туйто! — възкликна оня.
— И то още сега! — додаде Мън.
— Добре де, идвам! — промърмори човекът примирено.
Точно преди разсъмване Мън и още седмина лежаха зад един порутен каменен зид на по-малко от миля от града и вече държаха на мушка приближаващия се по пътя отряд. Отпуснати на седлата, ония яздеха бавно, смееха се и се занасяха помежду си. При първия залп ездачите, някъде около трийсетина, смушкаха конете и отпрашиха надолу към града, а насред пътя останаха да лежат два трупа. По-късно, когато страхът им попремина, върнаха се и прибраха телата на другарите си. Бяха ранени още трима, но не толкова сериозно, че да не могат да се държат на седлата.
Другите, дето бяха лежали заедно с него зад зида, вече си бяха отишли и Мън тръгна да догони групичката, която съпровождаше двуколката с трупа на Бентън Тод. Настигна ги на неколкостотин ярда от дома му. Оплакаха му се, че едва намерили двуколка и попитаха как е минало.
— Поотъркахме се малко — сви рамене той.
— Убити има ли? — полюбопитства Алън.
— Да — отвърна Мън разсеяно, яздейки успоредно на двуколката, загледан как голият крак, щръкнал от подпряния на седалката загърнат в одеяло вързоп, се поклаща в такт с подрусването на каручката.
Когато стигнаха портата, Мън заяви, че ще влезе пръв. Мъжете облекчено се спогледаха, но не обелиха дума. Мън дръпна въженцето на мандалото, портата зейна и той подкара изтощената си кобила по стръмнината към къщата. От най-ниските облаци над гората зад нея се процеждаше тъмнооранжева светлина.
