Вече вървяха към къщата.
Отвърна, че, кажи-речи, е приключил.
— И аз свърших и почнах да суша — похвали се Крисчън. — Общо взето е добре. Сега съм решил малко да похайлазувам. Тъй де! Тая есен ще ида на лов, пък каквото ще да става! Есенес малко остана да изтърва сезона, но сега непременно ще ида! Над нас вече мярнах едно ято. Пърс, трябва да дойдеш до попушкаме с теб, отдавна не сме ходили на лов! А пък имам едни птичари — не ти е работа! Ти само ела и направи тъй, че да поостанеш…
— С удоволствие! — обеща Мън, а Крисчън одобрително стовари тежката си лапа върху рамото му.
Насядаха около масата в сумрачната трапезария и се нахвърлиха върху още димящите ястия. Хапнаха пържена шунка, пиле, картофено пюре, по малко късна бакла и тиква, топъл хляб, а накрая пиха кафе. Крисчън така се беше надвесил над чинията, че голото му теме матово проблясваше на светлината на лампата. Големите му челюсти работеха мощно и леко. По едно време рече:
— Пърс, аз съм от тия, дето обичат хубавите гозби.
След като се нахраниха, останаха на масата на приказка и запушиха.
— Тази заран мернах във вестника, че са намерили тялото на Тривелиън — вметна доктор Макдоналд в една пауза.
Пърси Мън зина.
— Нима?
— Да — потвърди докторът и спря, за да провери дали е натъпкал добре лулата си. Сетне продължи: — Да, намерили са го. Някакви хлапетии тръгнали на лов с двайсет и две милиметровите си пушкала и взели, че надзърнали в запустялата каменоломна. Видели го заседнал сред папура.
Мън се беше вкопчил в ръба на масата.
— И тозчас хукнали към града — добави Макдоналд.
За миг всички се умълчаха. Докторът продължаваше да се взира в лицето на Мън. Крисчън лекичко отбутна стола си и попита:
— Пърс, намира ли ти се още кафе?
Мън отиде до кухненската врата и подвикна на готвачката. След миг се върна на масата и седна на мястото си. Негърката донесе кафето и той й кимна да го сложи пред Крисчън. Онзи го изпи на един дъх, остави шумно чашата и попита:
— Та кога ще дойдеш да попушкаме, Пърс? Скоро, нали? Най-добре ще е да бъде в началото на сезона, а? Какво ще кажеш?
— Нищо против — съгласи се Мън.
— Ама да е скоро, чуваш ли? Ела, пък пилците да му мислят тогава!
— Ще дойда, обещавам!
— И знай, че мойта Съки Пъркинс е най-хитрата птичарка, която някога си виждал!
Той лежеше на огромното легло в мрака, а до ушите му долитаха неясните нощни шумове, далечният вой на хрътка, проскърцването на някоя от старите дъски под тежестта на крак, и я чакаше да дойде. Мандалото бавно се вдигаше, желязното езиче изщракваше тихичко, когато се освободеше от скобата, и вратата — бяла в полумрака на стаята, малко по малко започваше да се отваря. Сега се движеше леко и безшумно, но когато тя дойде за първи път в стаята, Мън тъкмо бе задрямал и се събуди от скриптенето на пантите. Изненадан, беше скочил в леглото, готов да извика, преди още да е видял вдигнатата ръка.
Но след това тя смаза пантите.
— Вратата тази нощ не скърцаше, нали? — прошепна Лусил, скланяйки глава на рамото му, и той усети дъха й в ухото си.
— Не, не скърцаше — отвърна Мън и се сети, че наистина не бе чул никакъв шум.
В очакване дали ще се появи, не беше обърнал внимание.
— Смазах я — каза тя.
— Не ми дишай в ухото, гъдел ме е.
Смазах пантите — чу се отново нейният шепот. — Докато бяхте на лов, им сложих малко масло от татковата пушка. Кажи сега, не съм ли хитра?
— Хитра си.
— Тогава защо не ми благодариш? Може пък да съм ти спасила живота. Сега татко няма да чуе вратата и няма да те убие.
— Ще я чуе и още как.
— Няма ли да ми благодариш, че съм я смазала?
— Хубавичко ще те смажа аз, ако продължаваш да ме гъделичкаш — отвърна той, но тя захапа ухото му за месестата част, и при това съвсем не толкова нежно. — Дявол те взел, Съки! — процеди той и като я хвана за косата, тъй че тя да не може да вдигне глава от възглавницата, я целуна по устните.
За разлика от първия път пантите вече се движеха безшумно. Вратата се отваряше леко и плавно, Лусил се промъкваше и вирнала пръст на устните в шеговито предупреждение, я затваряше и поставяше резето. Понякога в безлунните нощи в стаята бе толкова тъмно, че той едва различаваше смътния й силует върху светлото петно на вратата, но знаеше много добре как изглежда застанала там, тя му се усмихваше, сякаш в отговор на изражението му. След като заключеше, тръгваше бързо към него, а кимоното й се полюшваше при всяка стъпка. Трепереше от студ, защото в стаята рядко се палеше. Може и да се преструваше, но изправяйки се до леглото, за да се съблече, прошепваше:
— Отмести се, искам да легна на затопленото, че умирам от студ.
Тогава придърпваше завивките към себе си, като продължаваше да трепери и да се преструва, че зъбите й тракат, и преплиташе ледените си крака в неговите.
— Дръпни ги! — сърдеше се той.
— Няма! — и зъбите й продължаваха да тракат. — Замръзвам, докато пълзя по коридора като мравка, само дето пневмония не хващам, и то заради такъв мерзавец като теб, а ето че ти и краката ми не искаш да стоплиш, кучи сине!
— И ти не си много стока.
