— Защо изобщо го търпиш? — запита я една нощ, докато тя лежеше до него в мрака.
Бяха мълчали дълго, вперили очи в тавана.
— Шшшт! — възпря го Лусил и сложи пръст на устните му. — Само не викай. Ще събудиш татко и нали знаеш какво те чака?!
— Защо го оставяш да кисне тук?
— Кого? — учуди се тя и погали лекичко с пръст контурите на устните му.
— Много добре знаеш кого. Бентън Тод!
— Та аз му казах да си върви.
— Както виждаш, не си е отишъл.
— Ревнуваш — промълви Лусил и го чукна с пръст по устните.
— Глупости, от къде на къде? — ядоса се Мън.
— Ревнуваш и още как, а той е хлапе. И отгоре на това е твой почитател. Само като чуе името ти, и е готов да падне на колене. Мисли те за господ бог.
— Не ревнувам — рече бавно Мън, — но смятам, че не е честно спрямо него. Не ми е приятно да го гледам как стърчи, хванал някое корито или тенджера с вид на човек, който си няма и понятие как са попаднали в ръцете му.
— Благодари се, че е той — отвърна Лусил. — Иначе можеше теб да накарам.
— Не си познала.
— Знам, но не е много учтиво да ми го казваш.
Отново се умълчаха. От време на време тя прокарваше пръст по устните му и лекичко ги разтваряше.
— Не е честно — повтори Мън.
— Шшшт! — възпря го отново с пръст Лусил, въпреки че той шепнеше.
— Не е — потрети Пърси Мън и след кратко колебание додаде: — Освен ако наистина не възнамеряваш да се омъжиш за него.
Тя закачливо се изкиска:
— За бога, мистър Мън, твърде далеч отивате! — и отново прихна. Но смехът й изведнъж секна, тя отдръпна пръста си от устните му и подметна: — Колко хубаво обрисува всичко.
— Как всичко…
— Ами идването ми при теб, всичко.
— Много добре знаеш, че нямах предвид това — възпротиви се той.
— Ако бях една порядъчна жена, щях да се обидя, да скоча веднага от леглото и да си отида — замълча и след малко продължи: — Но аз няма да си отида. Много е студено.
Бентън Тод беше наистина свястно момче и Мън го харесваше. Раздразнението му вземаше връх единствено у Крисчънови. И все пак симпатиите му към него бяха примесени с известно чувство за вина. Знаеше много добре, че момчето няма никаква работа в Братството за защита и надзор и смътно съзнаваше, че и той носи някаква отговорност за влизането му в него. Всичко беше заради тази негова проклета, идиотска склонност да издига някого в култ, мислеше си Мън и му ставаше неудобно, че точно той е обект на възхищението му. Яхнало коня, сега момчето кръстосваше нощем околността и можеше да бъде застреляно или тикнато в затвора само защото си въобразяваше, че спасява нацията.
Чувстваше обаче, че и Лусил Крисчън трябва да поеме част от отговорността. Съзнаваше го много преди да разбере как стоят нещата. Отпървом помисли, че Бентън се е присъединил към тях само за да се хареса на момичето, да се изфука или да подхвърли някой и друг намек в нейно присъствие. След това реши, че Лусил, без да иска, се е изпуснала за членството им с Крисчън в сдружението. А може и направо да му е казала, било защото се е тревожела, било защото е искала и момчето да се включи. Нямаше представа обаче доколко самата тя е осведомена.
Откри, че е знаела всичко още от самото начало.
Една вечер, докато вечеряха, Крисчън вдигна очи от чинията и заяви:
— Съки, не е зле да повикаш леля Каси утре вечер да спи при теб. Аз отивам на лов за опосуми край Роуз Крийк и ще закъснея. Не е изключено да се прибера призори.
— Добре — отвърна тя.
Не щеш ли да дойдеш и ти, Пърс? Том Абърнейти ми се похвали, че се сдобил с две нови хрътки, та сме решили да ги видим колко струват — обърна се към него Крисчън.
— Имам си работа в къщи — отвърна Мън. — Съжалявам.
— Утре е събота, в неделя ще си отспиш. Ха ела, де!
Мън забеляза, че Лусил поглежда ту към единия, ту към другия и едва ли не се забавлява.
— Не мога — отвърна той.
— Защо не престанете да се преструвате? — попита тя толкова безцеремонно, че отначало Пърси Мън не можа да схване какво точно имаше предвид.
— Ъъъ? — ококори се Крисчън.
— Кого си мислите, че мамите? — продължи Лусил. — По-добре престанете!
— Ъъъ?
— Няма какво да ми ъкаш! — разсмя се тя. — По-скоро бихте отишли на Луната, отколкото на лов за опосуми!
Ръката на Крисчън застина във въздуха с вилицата, на която бе забол парче шунка, и той измери с поглед дъщеря си. Лусил продължаваше да се усмихва.
— И двамата сте от проклетите нощни ездачи, дето изсичат разсада и палят хамбарите на хората, а сетне ме гледате в очите и ме лъжете. Това ви прави още по-малко чест! — тръсна тя, отпи от кафето и важно остави чашата на масата.
— Виж какво, Съки… — започна Крисчън.
— Да, татко? — Тя се усмихваше, ни лук яла, ни лук мирисала.
— Виж какво, ти и хабер си нямаш от това, което става! Ама и хабер си нямаш!
— За глупачка ли ме мислиш! — наежи се Лусил. — Че то всички ви знаят. Обзалагам се, че половината от хората в околията могат да изброят поне двайсетина души от вашата пасмина, без значение какво гръмко име сте лепнали на организацията си! А повечето от тях пък ще посочат и вас — теб, татко, и теб, Пърс!
