Колхински и Уитлок стояха на палубата на „Кралицата на Копакабана“ — взетата под наем яхта, дълга шестдесет и пет фута, — когато двигателите на „Голконда“ заработиха. Колхински вдигна бинокъл „Беъд“, пригоден за нощно виждане, и видя как на яхтата помагат на двамата водолази да се освободят от кислородните си бутилки. После протегна бинокъла към Уитлок.
— Каква преднина ще им дадем? — попита той.
— Няколко мили. Няма защо да си правим самореклама.
Уитлок насочи бинокъла към мигащите светлинки на града зад тях и каза:
— Чудя се как ли се чувстват Майк и Сабрина на приема у Шрадер.
Колхински шеговито вдигна тост с кутията си кока-кола.
— Могат само да се забавляват още по-добре от нас.
Ролс-ройсът спря пред порта от ковано желязо, дълга над десет фута, и Фелипе се свърза с контролния център в имението чрез радиото, инсталирано отпред на таблото. Специална камера проучи внимателно колата, преди електронните врати да се разтворят и да ги пропуснат да минат. Шосето се виеше през просторни зелени ливади, които сякаш нямаха край. Всичко бе озарено от светлината на мощни прожектори, виждаха се и въоръжени патрули с кучета. Цяла миля по-нататък спряха пред втора, по-малка порта, над която имаше арка с позлатен надпис „Данае“. От контролния пункт им отвориха и тази врата и когато колата най-сетне зави в широкия кръгъл вътрешен двор, пред очите им като огромен каменен страж се изправи планината. Фелипе спря пред остъклената зала, където се намираше рецепцията, и един мъж със златист брилянтов костюм и островърха шапка се притича да им отвори задната врата.
Фелипе смъкна стъклото на прозореца и каза:
— Когато решите да си тръгвате, господин Греъм, само кажете на някой от персонала и ще ме извикат по радиото. Приятно прекарване — той включи на скорост и подкара надолу по шосето.
— Виждам, че се възхищавате на планината на господин Шрадер — каза мъжът с лъскавия костюм. Имаше силен ямайски акцент.
— Сякаш се появява от нищото — каза Сабрина и изви назад глава, за да погледне нагоре към ярко осветената скала.
— Господин Шрадер нарочно планира така пътя. Винаги е обичал изненадите — каза мъжът и ги покани с жест да го последват към рецепцията, облицована с черни и бели керамични плочки.
Автоматичните врати се отвориха пред тях и те отидоха до малката подкова, зад която седеше красива кариока със светла кожа. Момичето мило им се усмихна и поиска да види поканата им. Греъм й подаде картичката и тя потърси името му в компютъра. То се появи на екрана. Отзад в скоби пишеше VIP/АД16 — Драго ги бе включил в списъка на специалните гости. Това означаваше, че за пристигането им веднага трябваше да се съобщи по телефона горе в къщата, за да могат Шрадер или Драго да ги посрещнат лично. Момичето даде поканата на ямаеца и посегна към телефона, когато той ги поведе към асансьора. Изкачиха се сто метра нагоре в планината и когато вратите се отвориха, се озоваха пред втора рецепция. Ямаецът връчи поканата на жената зад плота, поклони се учтиво на Греъм и Сабрина и се скри в асансьора.
Стоманената врата вдясно от рецепцията се плъзна настрани и се появи Драго, усмихнат както винаги. Вратата зад него се затвори. Той стисна ръка на Греъм и леко кимна на Сабрина.
— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Господин Шрадер ви поднася извиненията си — искаше да ви посрещне лично, но жената на майора го отвлече, преди да успее да се измъкне. Настояваше да танцува с него, а как би могъл да й откаже?
— Неизбежен риск, когато човек е домакин — усмихна се накриво Сабрина.
Драго сви устни, което можеше да мине и за усмивка.
— Така е, госпожо Греъм. Сигурен съм, че вече губите търпение. Позволете ми да ви покажа пътя — той пъхна личната си карта в процепа до стоманената врата и тя се отвори към друг асансьор.
— Колко е висока планината? — попита Сабрина.
Драго натисна едно копче и вратата се затвори.
— Самата планина е висока деветстотин и седемнадесет фута над морското равнище, което прави към двеста и осемдесет метра. Рецепцията, от която ви взех, е на деветдесет метра над морското равнище.
— А колко високо отиваме?
— Градината е на двеста и четиридесет метра над морското равнище — отвърна й Драго. — Приемът се провежда там.
Асансьорът спря и се озоваха в един вътрешен двор, застлан с мозайка. Драго махна с ръка към стъклените врати, зад които на окосената ливада и край плувния басейн с олимпийски размери се тълпяха множество хора, облечени в пъстроцветни дрехи. После им показа голямата шатра на бели и червени ивици, разпъната в средата на градината, и обясни, че вътре има духов оркестър от седемнадесет души, майстори на карнавалната музика, и дансинг, който побира близо двеста души. После отвори звуконепроницаемите врати с картата си и шумът внезапно ги заля. Слязоха по няколко стъпала до моравата, където един сервитьор в бяло сако ги очакваше с табла и две чаши.
