Станаха. Макар столовете да изскърцаха, непознатият не се обърна. Измъкнаха се на пътеката и минаха пет реда по-назад.
— Тук добре ли е? — прошепна Стив.
— Идеално.
Влязоха в реда, извиниха се на някаква двойка и се настаниха по средата на реда. Пред тях две момичета се бяха свлекли ниско в седалките, така че нямаше да им пречат.
Хедър облекчено въздъхна.
— Така по-добре ли е? — попита Стив.
— Много.
— И аз съм на същото мнение.
— Ама че досадник — каза тя.
Допи пепсито си и остави чашата на земята. Хвана Стив за ръката.
— Искаш ли да купя още пуканки?
— Благодаря, стига ми толкова.
На екрана една от петте жени тичаше през тъмна гора и поглеждаше през рамо. Единият й ръкав беше откъснат. Спъна се, падна, отново се изправи на крака и побягна. Най-сетне се скри зад едно дърво. Взря се в тъмнината, за да се убеди, че се е отървала от преследвача си.
В гората цареше тишина. Нито едно клонче не помръдваше. На жената явно й олекна. Отдръпна се заднишком от дървото. Зад рамото й се мярна смътна сянка — маскираното лице на маниака.
Хедър стисна юмрук.
Жената продължи да отстъпва назад, приближавайки се все повече към стаилия се убиец.
Някой от публиката й викна да се пази. Други се разпищяха.
Жената направи още крачка назад. Зад нея се вдигна брадва.
Хедър изкрещя и скочи от седалката, опитвайки се да се отскубне от пръстите, които я стискаха за гърлото. Мъжът зад нея се изкикоти като умопобъркан. Беше без шапката си и голото му теме бледо отразяваше светлината от екрана. Приличаше на череп.
Стив стовари юмрука си в челюстта му. Главата на нападателя отхвърча настрана и от устата му се посипаха изкуствени зъби. Стив замахна отново. Този път не уцели. Мъжът сграбчи ръката му и го ухапа.
Между редовете с викове се втурна разпоредителят.
Непознатият отскочи назад. Прекрачи облегалките и се затича през задния ред. Хората се разпищяха и се отдръпваха от пътя му. Той стигна до пътеката, обърна се към гонещия го разпоредител и нададе пронизителен вик.
Разпоредителят замръзна на мястото си.
Мъжът се ухили като луд и с трясък отвори вратата на салона.
Хедър разплакана се хвърли в обятията на Стив.
— Заведи ме у дома. Моля те, искам да си ида у
Завесите във всекидневната бяха дръпнати. Дани седеше сама и се опитваше да чете. Погледът й се плъзгаше по думите, ала съзнанието й отказваше да ги възприеме. За кой ли път стигаше до края на страницата, без да разбере за какво става дума. Отказа се и затвори книгата.
Отвори външната врата. Оттук трепетликата в градината се виждаше като тъмна сянка. Излезе на терасата и побутна с крак пазарския плик. Не беше докосван. Тя го остави на осветената площадка и тръгна към трепетликата.
— Джак? — повика го тихо тя.
Никой не отговори.
Преди повече от час, веднага щом се стъмни, той се беше притаил зад дървото.
— Страхотно местенце за засада — бе казал той, потупвайки доволно отрязаната дървена дръжка на метлата.
Бързо бе сломил съпротивата й. Дани искаше момчето да бъде наказано и да спре да я тормози, но без да се прилага насилие. Джак й обеща да не прекалява. Каза, че само ще му налее малко акъл в главата.
Но сега го нямаше зад дървото.
Дани погледна към живия плет, който ограждаше градината откъм улицата. Никъде не се виждаше. Не го забеляза и сред храсталака от другата страна на къщата, който опираше в дървената ограда.
— Джак?
Никакъв отговор.
По гърба й се търкулна студена капчица пот. Тя я изтри с фланелката си и се запъти към алеята, където бяха паркирани колите. Мустангът на Джак беше на мястото си.
Когато се приближи, нещо се размърда на шофьорското място. Дани спря с разтуптяно сърце.
— Джак? Ти ли си?
Прозорчето се смъкна надолу.
— Какво има?
Чула гласа на Джак, Дани въздъхна облекчена.
— Мислех, че си зад дърво.
— Тук съм по-добре.
— Защо вече не се прибереш?
— Защо?
— Не мисля, че идеята е добра.
— Дани, нали се разбрахме…
— Знам, но размислих.
Тя отвори вратата. Лампичките в купето светнаха и Джак замижа.
— Хайде да вървим.
Той слезе от колата с дръжката от метлата в ръка.
— Защо искаш да се откажеш?
— Дълго мислих. Идеята ти не е добра, Джак. Хайде просто да си влезем вкъщи. Нека си вземе главата и да се свърши с всичко това.
— Ами ако не се откаже? Трябва да му дадем урок.
Дани затвори вратата.
— Виж какво, ако го набиеш, може да си навлечем куп неприятности. Може да подаде жалба…
— Господи, Дани, та нали той…
— Всичко става. Не мисля, че си заслужава риска.
Тя хвана Джак за ръка и го поведе към къщата.
— Пък и не се е случило нищо особено. Защо да раздухваме работата? Какво ще стане, ако ти го набиеш? Само дето ще побеснее. И аз на негово място бих побесняла. Щях да искам да си отмъстя. А ти?
— Сигурно.
— И тогава ще се върне, за да изравни резултата. След това на нас ще ни се иска да му върнем и само Бог знае как ще свърши всичко това.
— Да, съществува такъв риск.
— Ами тогава, нека го избегнем. Засега той не е употребил насилие. Доколкото знаем, е безобиден.
— Да, но е проникнал в дома ти.
