Нощно шоу полностью

— Или „Лигите му текат“?

Смеейки се, завиха зад ъгъла и Дани съзря белия си фолксваген малко по-нагоре по улицата. Ускори крачка. Измъкна ръката си от Джак и бръкна в чантата си за ключовете.

Пред тях светнаха червените стопове на голяма кола. Тя спря.

— О, Боже! — промълви Дани.

— Дано не спира заради нас — каза Джак.

Колата беше черна катафалка. Не мърдаше.

— Може би иска да го упътим към гробището?

— Много смешно — озъби се Дани.

Катафалката бавно запълзя напред, докато двамата с бърза крачка наближаваха колата й.

— Искаш ли да проверя? — попита Джак.

— Не!

Дани се втурна и отвори предната врата. Скочи в колата, тръшна вратата и натисна копчето за заключване. След това се пресегна и отключи вратата на Джак. Докато той сядаше, катафалката бързо потегли напред.

Дания проследи с очи. Натрапникът сби в първата пресечка.

— Е, отиде си.

— Поне засега — отвърна Джак.

— Пепел ти на езика.

Дани запали мотора и бавно се отдели от бордюра, взирайки се в страничното огледало. Пътят зад нея беше чист. Изведнъж блеснаха фаровете на завиваща кола. Дългият й черен корпус изплува от пресечката.

— По дяволите! — изръмжа Дани.

Джак се огледа.

— Катафалката ли е?

— Не съм сигурна. Така ми се струва.

— Не се бой.

— Кажи го на стомаха ми.

— Не бой се, стомахче.

Дани нервно се засмя и пусна мигача. Добре поне, че светофарът бе зелен. Нямаше да й се наложи да чака, за да се увери, че настигащата ги кола е катафалката.

На кръстовището Дани зави по трета улица и продължи да се взира в огледалото. Светофарът светна червено и спря колоната от коли. Дани въздъхна така, сякаш бе отменена висяща над главата й смъртна присъда.

— Това поне ще го забави.

— Може и да не е била катафалката. Все едно, още нямаме основание да считаме, че ни следи.

Минаха покрай „Джо Алън“ и Дани плъзна поглед от осветената оживена тераса към безлюдния тротоар, откъдето й беше махнал непознатият.

Изведнъж настръхна.

— Това е той! — прошепна тя.

— Какво?

— Той е! Сигурна съм. Онзи от катафалката е същият, който се втурна към мен. Изчакал ни е и ни е проследил до колата.

— Не. Не си въобразявай!

— Да!

— Хайде, хайде, да не сме герои в някой от блудкавите филми на Роджър? Живеем в действителен свят.

— Все едно.

— Има разлика, Дани. Ако бяхме герои от някой тъп трилър, щях да се съглася, че психопатът е скочил в катафалката си, ще ни проследи и ще ни убие по най-зверски начин. Специални ефекти — Даниъл Ларсон.

Тя наблюдаваше приближаващия се поток от коли в огледалото.

— В действителния живот е друго. Онзи сигурно е бил някой безобиден наркоман. А другият, в катафалката, може просто да се е спрял, за да се ориентира. Разбрал е, че е сгрешил посоката и е потеглил обратно. Между двете случки няма връзка.

— Надявам се да си прав — каза Дани.

— Аз също — Джак погледна през рамо. — Ето го — каза спокойно той.

— Къде?

— Втората кола отзад, в съседното платно.

— Какво да правя?

— Продължавай да караш — каза Джак и се обърна напред.

— Към къщи ли?

— Той сигурно ще свърне някъде. Има шанс все пак да не ни следи. Наистина. Няколко пъти ми се е случвало да съм напълно убеден, че имам опашка. Залепена за мен, завой след завой. Но всеки път страховете ми са били напразни. Просто сме били в една и съща посока.

— Да, и на мен ми се е случвало.

Дани премина в платното за ляв завой.

Джак погледна назад.

— След нас ли е?

— Боя се, че да. Зад мерцедеса.

— Ох, Джак.

— На това място всички завиват към „Кресънт Хайтс“.

Дани знаеше, че е прав. Шосето служеше за връзка с булевард „Лоръл Каниън“ и бе един от малкото пътища, които прехвърляха хълмовете и водеха към западната част на долината. Но дори и тази мисъл не я успокои.

— Кога ще разберем дали ни следи? — попита тя. — Следващият ни завой е по „Ашър“. А тогава ще е твърде късно.

Светофарът даде зелено и тя зави наляво.

Известно време Джак мълча. Накрая се обади:

— Най-добре да заложим на сигурно. Няма защо да го водим до прага на къщата ни.

— Така е.

— Коя е пресечката преди „Ашър“?

— „Дона Дола.“

— Добре. Завий по нея. Ако и той забие, значи ни следи.

— И тогава какво?

— Тогава ще му мислим. Когато се уверим.

— Не искаше ли да кажеш „ако се уверим“?

— Добре де. Ако.

Продължиха по „Кресънт Хайтс“. Макар Дани да надничаше постоянно в страничното огледало, катафалката все оставаше поне на една кола разстояние. Джак, седнал по-встрани, виждаше по-добре и от време на време успяваше да я зърне.

— Наближаваме булевард „Сънсет“ — обади се най-сетне Дани.

Минаваше по този път почти всеки ден. Знаеше, че поне половината коли ще завият по „Сънсет“-широкият булевард беше последната възможност да се отклонят от „Кресънт Хайтс“, преди да се влее в „Лоръл Каниън“ и да извие към хълмовете.

Колата на Дани премина кръстовището.

— Все още ли е…?

— След нас е.

— О, Господи!

Тя изтри запотените си длани в полата.

— Това означава само, че и той, като нас, отива към долината.

— А-ха.

Тесният път се катереше нагоре, лъкатушейки сред непрогледния мрак, обгърнал гористите хълмове. Само от време на време проблясваше някой случаен прозорец.

— Това отсреща магазин ли е? — попита Джак. — Да не е старото крайпътно магазинче?