— Май наистина е така — иронично се усмихна тя. — Добре, нека разгледаме случая. Предупреждавам те, че може да се окаже голямо предизвикателство. Подозрителна смърт на мъж на име Мънк Тюринг. Тялото му е открито на територия на ЦРУ близо до Уилямсбърг, щата Вирджиния. Убийство или самоубийство. Ти трябва да определиш кое от двете. Ако е убийство, ще се наложи да потърсиш причините и — най-главното — извършителя.
— За ЦРУ ли е работил Тюринг?
— Не. Чувал ли си за Бабидж Таун?
Шон поклати глава.
— Какво е това?
— Обясниха ми, че става въпрос за нещо като мозъчен тръст с огромни възможности за нови идеи в областта на търговията и бизнеса като цяло. Тюринг е работил там като физик. Предстои ти доста деликатно разследване, защото убийството е станало на територия на ЦРУ, а следствието е поето от ФБР по силата на факта, че престъплението е извършено на територия, която е държавна собственост. Фирмата разполага с няколко опитни ветерани, на които бих могла да възложа разследването. Но предпочитам да използвам теб, защото си по-добър.
— Благодаря за доверието. А кой е клиентът?
— Хората на Бабидж Таун.
— Кои са те?
— Ще трябва сам да разбереш. Приемаш ли?
— Спомена за някакъв бонус…
Тя се усмихна и потупа ръката му.
— В брой или като професионални услуги?
— Да чуем първо за парите в брой.
— Според вътрешния ни правилник обикновено делим парите с оперативните агенти в съотношение шейсет на четирийсет. — Джоун наклони глава и го погледна в очите. — Вероятно помниш как работихме последния път. Но тогава ти отказа да вземеш парите, които ти се полагаха, и ги остави на мен. И до ден-днешен не разбирам защо го направи…
— Да речем, че така е било по-безопасно и за двама ни — въздъхна той. — Но доколкото си спомням, ти възнамеряваше да използваш тези пари за оттеглянето си…
— Така беше. Но се оказа, че имам проблеми с харченето. По тази причина продължавам да съм в месомелачката.
— За каква сума става въпрос в случай на успех в разследването? И колко бързо ще бъде изплатена?
— Малко е сложно, защото е свързано с формули — въздъхна Джоун. — Достатъчно е да ти кажа, че става въпрос за наистина големи пари. — Очите й пробягаха по фигурата му. — Предполагам, че ще позагладиш косъма.
Шон се облегна назад и набоде на вилицата си един варен картоф.
— Да смятам ли, че проявяваш интерес? — попита Джоун.
— Не само проявявам интерес, но и приемам — отвърна той и взе в ръце дебелата папка. — Благодаря за обяда, а и за поръчката.
— Ще уредя пътуването ти дотам — кимна тя. — Какво ще кажеш за след два дни?
— Устройва ме. Трябва ми малко време да си подредя нещата.
— И да се сбогуваш с Милдред?
Шон отвори уста, но Джоун го изпревари и плъзна един плик на масата.
— Аванс за разходите — отвърна на безмълвния му въпрос тя. — Убедена съм, че имаш нужда от него.
Той се взря в чека, прибра го в джоба си и промърмори:
— Задължен съм ти, Джоун.
— Дано си искрен — прошепна тя, изпращайки с поглед отдалечаващата се фигура.
Мишел мълчаливо разглеждаше бравата, очаквайки всеки момент да се появи поредният служител на клиниката с бележник в ръце, престорено загрижена физиономия и поредица от любезни въпроси. Тук дните си приличаха като близнаци. Закуска, сеанс с психиатър, обяд, време за физически упражнения, нов сеанс, час лично време, после нова психиатрична интервенция. Главната цел на специалистите беше овладяване на емоциите й, укротяване на самоунищожителното насилие, властващо в душата й. После идваше ред на вечерята, едно-две хапчета, които имаше право да откаже, и лягане. Тя предпочиташе да взема хапчетата, защото те й помагаха да спи добре и да не сънува онова, което я очакваше на следващия ден в този ад.
Бравата не помръдваше. Тя бавно се надигна и огледа лишеното от прозорци помещение с ярко боядисани стени. Залюля се на пети и пръсти, напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна, подлагайки на тест пукнатите си ребра.
До този момент почти не се беше замисляла за събитията в онзи бар. Но поведението й безспорно беше глупаво. Толкова глупаво, че дори не успя да се самоубие.
Вратата се отвори и тя се обърна. В стаята влезе Хорейшо Барнс, облечен в обичайните си протъркани джинси, маратонки и черна тениска с Джими Хендрикс с китара. Изобщо не си беше направил труда да потърси обичайната за заведението бяла престилка. След постъпването й в клиниката бяха разговаряли няколко пъти, но без да засягат нищо специално. Тя започваше да мисли, че този човек не е особено умен или пък просто не му пука дали тя ще се оправи, или не.
Вместо обичайния бележник под мишницата му се виждаше портативен магнетофон.
— Нали нямаш нищо против? — погледна я извинително Хорейшо. — Страхувам се, че ставам жертва на преждевременна деменция. Понякога трябва да се сетя къде е вратата, за да успея да изляза навън…
— Все ми е тая — сви рамене Мишел.
Хорейшо прие отговора с добродушна усмивка, включи магнетофона и го сложи на масата пред нея.
