Фукс не бе маркирал входа на тунела. Но и да го беше направил, той отдавна щеше да е заличен от времето. Но Мънк Тюринг им бе помогнал, добавяйки под картата посоките на компаса, пътеките за придвижване и всичко останало. А ключът към пълното разшифроване беше поверил на дъщеря си. Шон си даваше ясна сметка, че Мънк не беше рискувал живота си просто за да измине пътя за бягство на немския военнопленник. Несъмнено бе имал друга, далеч по-важна причина да го направи.
Следвайки указанията на Тюринг, те се отправиха на северозапад и се озоваха на малка, заобиколена от брези полянка. Това беше мястото. Шон започна да измерва разстоянието с крачки, но Мишел го спря.
— Колко висок е бил Тюринг?
— Един и седемдесет.
— Ти си със седемнайсет сантиметра по-висок — прошепна тя. — Нека аз измеря разстоянието.
Направи го с по-малки крачки от нормалните за нея. Мънк Тюринг трябва да е бил изключително прецизен човек, помисли си Шон, докато гледаше как Мишел се промъква между дървета и храсти, които изглеждаха абсолютно лишени от човешко присъствие. Въпреки това беше сигурен, че всеки момент ще открият входа на тунела.
Отпусна се на колене и започна да опипва земята. За маркировка служеха дълги и жилави ластари, които се вписваха в терена напълно естествено. Тайният вход беше маркиран с V а не с обичайното X. Буквата на Виджи, която присъстваше и в писмото. Присъедини се към Мишел и двамата започнаха да ровят с ръце земята.
Скоро напипаха дебела дъска и започнаха да я теглят нагоре. Оказа се, че тя е част от солиден дървен капак с размери метър на метър, под който зейна дълбока дупка.
Влязоха в нея, увиснаха на ръце и бавно разтвориха пръсти. Приземиха се меко на пръстения под на тунела, който се оказа на около два метра под дупката. Мишел се покатери на раменете на Шон и дръпна капака на мястото му.
— Мънк е използвал въже, което е пуснал вътре, преди да скочи — прошепна тя и посочи с ръка към стената. — Иначе не би могъл да затвори входа.
— И аз нося въже — отвърна Шон. — На връщане пак ще те повдигна, за да го завържеш горе.
Уверили се, че капакът е на мястото си, те рискуваха да включат фенерчето. Тунелът се спускаше надолу, таванът беше твърде нисък за високи хора. Стените бяха от червеникава глина, сухи и солидни, подсилени от масивни дървени подпори, които минаваха и под тавана.
— Едва ли отговарят на елементарните изисквания за сигурност на рудниците — нервно прошепна Мишел. — Хайнрих Фукс ли ги е поставил? Според мен е непосилна работа за сам човек.
— Тук са работили и други пленници, но само той е успял да се измъкне — отвърна Шон.
— Защо?
— Защото след края на войната останалите са били освободени, може би малко след прокопаването на тунела. Но Фукс е останал пленник.
— Защо?
— И аз като Хорейшо отделих малко време за исторически справки. Ако Хайнрих Фукс е бил корабен радист, той положително е познавал „Енигма“. След края на войната съюзниците са оставили в плен всички, които са знаели шифъра. Не са им позволили да се върнат в родината си, за да използват познанията им.
— Въпреки капитулацията на Германия?
— Точно така. След края на бойните действия мнозина нацистки лидери и висши германски офицери са се пръснали по света. Съюзниците не са искали сред тях да се окажат шифровчици, които да им съобщят, че съюзниците са разбили „Енигма“, и които лесно биха им помогнали да създадат нова комуникационна мрежа.
— Още едно доказателство за ползата от историята в съвременния живот — кимна Мишел.
— Винаги съм бил на това мнение — отвърна Шон. — Хайде, да вървим.
„Боинг–767“ притежаваше мощни двигатели, допълнителни резервоари за гориво и всичко останало, необходимо за дългите презокеански полети. Широкият му корпус се наклони наляво и се насочи към бреговата линия на Съединените щати. Не след дълго прелетя над Норфък, щата Вирджиния, и започна да се снижава. Машината не беше регистрирана нито в международна, нито в американска компания, не беше частна собственост и не принадлежеше на никоя от големите военни корпорации. При нормални обстоятелства липсата на тези характеристики в самолет, прелитащ над една от ключовите военновъздушни бази на страната, би предизвикала светкавична реакция. Във въздушното пространство над Норфък биха се появили изтребители прехващачи, които бързо биха насочили неизвестния самолет за принудително кацане на най-близкото летище.
Обстоятелствата в случая не бяха нормални. В базата не прозвучаха сирените за тревога, пилотите не хукнаха към готовите за бой машини. Самолетът без отличителни знаци имаше разрешение от най-високо място да лети над цялата територия на САЩ и да се приземява на летище по свой избор. Боингът продължи полета си спокойно — както го правеше всяка събота вече почти две години. След по-малко от трийсет минути той щеше да спусне колесниците си, за да се приземи на писта, построена изцяло с парите на данъкоплатците. Въпреки че никой от тях не можеше да припари до нея.
