— Разбра го обаче навреме и това му помогна. Докато аз си останах заблудена.
— А какво беше отношението ти към връзката на Шон с онази жена?
— Вече ти казах, той е голямо момче.
— Имах друго предвид.
— Чувствах се гадно, какво друго? — рязко отвърна тя. — Сега доволен ли си?
— Гадно, защото е предпочел нея пред теб?
— Май не си много тактичен — присви очи Мишел.
— Да приемем, че е така. Това ли е истината?
— Най-вече защото бях убедена, че се прави на глупак.
— Защо?
— Беше вещица. Бях наясно, че единствената й цел е да го сграбчи в ноктите си. Освен това беше и убийца, въпреки че така и не успяхме да го докажем.
— Подозираш, че е убивала хора, докато се е срещала с Шон?
Мишел се поколеба.
— Не мога да кажа такова нещо. Тя просто не ми харесваше.
— Което означава, че инстинктът не те е подвел по отношение на нея.
— Предполагам — въздъхна Мишел и се облегна назад. — Всъщност никога не съм се замисляла.
— Затова съм тук — кимна Хорейшо. — Да те накарам да се замислиш. А често става така, че пациентите допринасят за този процес, без дори да го съзнават.
— Как така?
— Ами както е станало в онзи бар. Част от теб иска да нарани някого, дори да го убие. Но друга част търси човек, който да те победи, да те накаже, включително и със смърт. В резултат си пребита, но все пак оставаш жива. Не вярвам, че си очаквала точно този резултат, когато си прекрачила прага на въпросния бар.
— Откъде си толкова сигурен? — предизвикателно попита тя.
— Сигурен съм, защото хората, които наистина са решили да умрат, прибягват до далеч по-надеждни средства — такива, от които няма връщане назад. — Пръстите му започнаха да се присвиват един по един. — Изстрел в главата, обесване, газ от кухненската печка, отрова. Такива хора не се нуждаят от помощ. Те искат да умрат и в повечето случаи успяват. А ти не си го искала, ето защо си жива.
— Да предположим, че си прав. Какво ще правим оттук нататък?
— Оттук нататък искам да си поговорим за шестгодишната Мишел Максуел.
— Я върви по дяволите! — извика Мишел, скочи и се втурна към вратата.
Хорейшо бавно завинти капачката на писалката си и доволно промърмори:
— Най-после си дойдохме на думата.
Пред Шон се издигаше масивна триетажна сграда, дълга шейсет-седемдесет метра. Тя беше обединила в себе си различни архитектурни стилове; на покрива се виждаха осем масивни комина и триъгълни прозорци. Имаше английска оранжерия, веранда в тоскански стил и крило с кубе, покрито с медни плочи. От Джоун знаеше, че сградата е била построена от Айзак Ранс Питърман, натрупал състояние в месопреработвателната индустрия. Бе нарекъл сградата на дъщеря си
На павирания паркинг отпред имаше само една кола — лъскав черен мерцедес кабрио. Хамърът мина покрай униформения пазач на портала и плавно спря до него.
Няколко минути по-късно багажът на Шон беше пренесен в стаята за гости, самият той бе поканен в кабинета на Чамп Полиън — огромно помещение, задръстено от книги, лаптопи, принтери купища чертежи, електронни уреди и принтерни разпечатки със знаци и символи, които Шон никога не би могъл да дешифрира. На гърба на вратата висеше екип за бойни изкуства.
Миг по-късно вратата се отвори и в кабинета се появи Чамп Полиън. Беше висок почти колкото Шон, но по-слаб, около четирийсетгодишен. Кестенявата му коса със сребърни нишки беше старателно сресана на път. Носеше панталон в цвят каки, сако от туид с парчета мека кожа на лактите, бяла риза под тънък пуловер и папийонка. Шон почти очакваше да види лула в ръката му, която щеше да допълни представата за учен от 40-те години на XX век.
Мъжът се настани зад бюрото и качи върху него огромните си маратонки 45-и номер, събаряйки различни предмети.
— Аз съм Чамп Полиън, а вие — Шон Кинг — делово установи той. — Искате ли кафе?
— Да, моля.
Чамп изрови телефона изпод купищата хартия и поръча кафе.
— Разбирам, че случаят е поет от ФБР — обади се Шон.
Чамп кимна.
— Сградата гъмжи от полицаи и федерални агенти, което не ми харесва. И не само на мен.
— Тюринг е бил открит на територията на ЦРУ, така ли?
— Защо Мънк е отишъл там, по дяволите? Нима не е знаел, че онези типове са въоръжени и съвсем не се шегуват?
— И вие имате въоръжени хора — изтъкна Шон.
— Ако зависеше от мен, нямаше да ги има — заяви Чамп. — Но аз не съм собственик, а само управител на Бабидж Таун. Тези неща ги решават други.
— А защо ви е необходима охрана?
— Заради естеството на работата ни. Част от нашите разработки са с огромен търговски потенциал. В известен смисъл се надпреварваме с времето. Много хора по света искат да ни изпреварят. — Ръката му направи широк жест. — Затова се нуждаем от охрана навсякъде.
— Появиха ли се вече представителите на ЦРУ?
— Знае ли човек? Искам да кажа, че шпионите рядко чукат на вратата да ти кажат: „Здрасти, ние сме от ЦРУ. Казвай каквото знаеш, иначе ще ти видим сметката.“ — Чамп измъкна от джоба си някаква стъклена тръбичка.
