— Каквото и да е това нищо, то те кара да изглеждаш много сериозна, почти тъжна. — Той се беше приближил много близо до леглото, пръстите му докосваха ръба на чаршафа. Лицето му беше нежно, въпросително, много открито. Осъзнах че по някакъв начин Рамирес познаваше желанията ми. Знаеше как да ми въздейства, донякъде по случайност, а донякъде ме разчиташе добре. Разбираше какво харесвах и какво мразех в един мъж по-добре, отколкото Жан-Клод беше разбрал за години. Харесвах честност, откровеност и чар тип „малко момче”. Имаше други неща, които водеха до желанието, но това беше пътят за сърцето ми. Жан-Клод почти никога на беше искрен за нищо. Той винаги имаше дузина различни мотива за всяко нещо, което правеше. Честността не беше сред най-силните му черти, а чарът му тип „малко момче” беше … никакъв. Жан-Клод се беше добрал до мен пръв и за добро или за лошо, така стояха нещата.
Може би малко честност би свършила добра работа и тук.
— Чудя се колко ли различен щеше да е животът ми, ако бях срещнала първо теб или някой като теб.
— Първо— Това намеква, че вече си срещнала някого.
— Казах ти, двама ме чакат в къщи.
— Също така каза, че не можеш да решиш между тях. Баба ми винаги казваше, че единствената причина жена да се колебае между двама мъже е, че не е срещнала истинския.
— Баба ти не е казвала такова нещо.
Той кимна.
— Напротив, казваше го. Била е ухажвана от двама мъже, донякъде сгодена и за двамата, след това е срещнала дядо ми и е разбрала защо се е колебаела. Не е обичала никой от двамата.
Въздъхнах.
— Не ми казвай, че се оказах впримчена в някаква семейна легенда.
— Никога не си казвала, че си ангажирана. Кажи ми, че си губя времето и ще спра.
Погледнах нагоре към него, наистина погледнах нагоре, позволих на очите си да проследят усмнихнатите линии на лицето му, хуморът, блестящ в очите му.
— Губиш си времето. Съжалявам, но мисля че е така.
— Мислиш?
Поклатих глава.
— Стига, Ернандо. Ангажирана съм, окей.
— Не си заета, докато не направиш окончателния си избор, но всичко е наред. Аз не съм истинския. Ако бях, щеше да го знаеш. когато го срещнеш няма да имаш никакви съмнения.
— Не ми казвай, че вярваш в истинската любов, другата половина от душата ти и подобни неща.
Той сви рамене, пръстите му се плъзгаха нагоре-надолу по ръба на чаршафа.
— Какво да кажа— Бях отгледан с истории за любов от пръв поглед. баба ми, и двамата ми родители, дори и прадядо ми казваха същото нещо. Срещнали този специален човек и никой друг не съществувал след това.
— Произлизаш от семейство на романтици — казах.
Той кимна щастливо.
— Моя прадядо, Попи, до края на живота си говореше за прабаба ми така, сякаш са гимназисти.
— Звучи мило, наистина, но аз не вярвам в истинската любов, Ернандо. Не вярвам че има само един специален човек, отговарящ за щастието в целия ти живот.
— Не искаш да повярваш — каза той.
Поклатих глава.
— Това започва да преминава от сладко към дразнещо, Ернандо.
— Поне използваш първото ми име.
— Може би, защото вече не те виждам като заплаха.
— Заплаха— Само защото те харесвам— Само защото те поканих на среща? — той се намръщи, докато го казваше.
Беше мой ред да свия рамене.
— Каквото и да имам предвид, Ернандо, просто спри със задявките. Това няма да доведе до нищо. Каквото и да реша, ще е между двамата, които ме чакат в къщи.
— Звучиш така, сякаш не беше сигурна в това до преди малко.
Замислих се върху това за един-два удара на сърцето.
— Знаеш ли, мисля че си прав. Мисля че се оглеждах за някой друг, който и да било друг. Но няма смисъл.
— Не звучиш много щастлива. Любовта трябва да те прави щастлива, Анита.
Усмихнах се и знаех, че усмивката ми беше изпълнена с копнеж.
— Ако мислиш че любовта те прави щастлив, Ернандо, то или никога не си бил влюбен, или никога не си бил влюбен достатъчно дълго време, за да започнеш да правиш компромиси.
— Прекалено си цинична за възрастта си.
— Това не е цинизъм. Това е реалността.
Лицето му беше съчувствено и тъжно.
— Загубила си чувството си за романтика.
— Никога не съм имала такова. Вярвай ми, момчетата в къщи могат да го потвърдят.
— Тогава съжалявам още повече.
— Не ме разбирай погрешно, но да те слушам как разправяш за истинската любов и така нататък ме кара аз да те съжалявам. Подлагаш си за голямо падане, Ернандо.
— Не и ако проработи.
Усмихнах се и поклатих глава.
— Не е ли против правилата, детективите от отдел „Убийства” да са наивни?
— Мислиш че е наивно? — попита.
— Знам, че е така, но е сладко. Желая ти късмет с намирането на госпожица Истинска.
Вратата се отвори и влезе доктор Кънингам.
— Наистина ли я пускате днес, докторе? — попита Рамирес.
— Да, така е.
— Защо никой не ми вярва? — попитах аз.
И двамата погледнаха към мен. Смешно, колко бързо хората разбират някои аспекти от характера ми.
— Искам да погледна гърба ти за последен път, после си свободна да вървиш.
— Имаш ли кой да те закара? — попита Рамирес.
— Помолих сестрата да се обади на Тед, но не знам дали го е направила и дали си е бил в къщи.
— Ще почакам, за да те закарам. — Преди да успея да кажа нещо, той добави — За какво са приятелите?
