— Не открих нищо за убийствата. Каза ми почти същото, каквото е казала и на вас, т. е. нищо. Но когато говорих с нея тя наблегна на това, че нито едно божество, което знае, не би одрало хората, оставяйки ги живи. По-късно открих, че те са мъртви. Тя наблегна, че само чрез смъртта жертвата може да стане посланник към боговете. Повтори почти дума по дума, че не знае нито едно едно същество или бог, който би одрал хора, оставяйки ги живи. Може би трябва да се върнем и да я попитаме, дали знае някое божество или създание, което би одрало хора, без да ги запази живи.
— О, този път каниш и полицията.
— Каня теб — казах.
Той започна да събира снимките и да поставя в плика.
— Изнесох снимките от стаята с доказателствата, но се разписах за тях. Вкарах доктор Мартинес, за да види статуетката, но беше официално. Все още не съм направил нищо нередно.
— Маркс ще побеснее ужасно, че си открил нещо важно, докато той само се е опитвал да те разкара от пътя си.
Рамирес се усмихна, но усмивката му не беше точно приятна.
— Мисля че ще бъде дори по-хубаво. Маркс ще си припише заслугите за брилянтната идея да постави един от старшите си детективи по специални разследвания, да сортира събраните доказателства.
— Шегуваш се.
— Той наистина ме изпрати в стаята с доказателствата, за да разуча откритото в къщите на жертвите.
— Но го направи, за да те унижи и да те разкара от пътя си.
— Но не това каза на глас. Произнесеното ще го накара да изглежда вдъхновен.
— Правил е такива гадости и преди, така ли?
Рамирес кимна.
— Той е много добър политик и когато не е яхнал вълната на десните си възгледи, е и добър детектив.
— Добре. Спомена че и аз не съм допусната до местопрестъплението. Това как стана?
— Ами, ние всички мислехме, че си извън играта, но той разкара Тед и компанията му, като накара шефовете да се съгласят, че Тед не е бил от кой знае каква помощ досега по случая и че без теб, неговият най-нов експерт, Тед не е необходим на местопрестъплението.
— О, хващам се на бас, че на Тед много му е харесало.
Рамирес кимна.
— Той се държа много … непрофесионално, не приличаше на себе си, когато претърсвахме дома на Райкър. Никога не съм виждал Тед толкова… — Рамирес поклати глава. — Не знам, той просто изглеждаше различен, близо до ръба.
Едуард беше оставил малко от своята истинска същност да се покаже там, където полицията можеше да я види. Или беше под изключително напрежение, за да се прецаква така, или мислеше че е необходимо. И в двата случая, нещата отиваха на зле, когато Тед, случайно или не, започваше да губи концентрация и истинската личност на Едуард се показваше.
Вратата се отвори без почукване. Беше Едуард.
— Като говорим за вълка — казах.
Той беше превключил в режим Едуард и имах възможност да видя как лицето му се раздвижи като течност, за да премине в Тед, усмихнат, но все пак изморен около очите.
— Детектив Рамирес, не знаех, че сте тук.
Те се здрависаха.
— Просто разказвах на Анита някои от нещата, които пропусна.
— Каза ли й за претърсването у Райкър?
Рамирес кимна.
Едуард повдигна една спортна чанта.
— Дрехи.
— Не си имал време да стигнеш от къщата си до тук, откак сестрата ти се обади.
— Опаковах чантата още в нощта, в която влезе в болницата. Оттогава я разкарвах наоколо в хамъра.
Погледнахме се един друг в очите и там имаше неща, неказвани и невъзможни за казване пред компания. Може би го показахме, а може би Рамирес просто го почувства.
— Ще ви оставя сами. Вероятно имате неща, за които искате да си поговорите. Тайнствени информатори и други такива. — Той тръгна към вратата.
Извиках след него.
— Не се отдалечавай, Ернандо. Когато се облека, отиваме да видим Обсидианова пеперуда.
— Само ако е официално, Анита. Влизам и се обаждаме за униформено подкрепление.
Беше негов ред да се гледаме твърдо в очите и да мерим силите на волята си. Аз мигнах първа.
— Добре, ще влезем заедно с полицаите, като добри момченца и момиченца.
Той ми показа отново топлата усмивка, която явно можеше да извади от торбата по всяко време, по което поискаше или може би бе истинска и това беше проявление на циничната ми природа.
— Добре, ще изчакам отвън. — Поколеба се, после се върна и подаде плика на Едуард. Погледна още един път към мен и излезе.
Едуард отвори плика и погледна в него.
— Какво е това?
— Връзката, мисля. — Обясних му какво бяхме обсъждали с Рамирес за Райкър и защо той може да е заинтересуван от случая на много лично ниво.
— Това ще означава, че Обсидианова пеперуда ни излъга — каза той.
— Не, не ни е излъгала. Тя каза, че не знае божество или същество, което би одрало хората и би ги оставило живи. Те не са живи. Те са мъртви. Технически не беше лъжа.
Едуард се ухили.
— Границата е много тънка.
— Тя е деветстотин, почти хилядагодишен вампир. Те са склонни да изтъняват границите.
— Надявам се да ти хареса какво съм ти избрал за обличане.
