Заредих с Hornady Custom XTP амуниции. За да бъдем точни 9 милиметрови Luger, 147 JHP/XTP със сребърно покритие разбира се. Има и други куршуми, който биха направили по-голяма каша, но някой от тях не проникват толкова навътре в тялото. С вампирите, трябва да си сигурен, че си ударил нещо жизнено, а не просто си направил голяма дупка. Дори има куршуми който проникват по-навътре в струпване , което означава че лесно минава през тялото и от другата страна. Но всички Hornady XTPs са замислени да преминават през целта, но той преминава през целта и „създаваш хазарт”. Последното е цитата от информацията в Hornady Manufacturing. Тези амуниции следваха изискването за проникване на ФБР. Федералните, дори повече от малката аз, трябва да се притесняват ако куршумите ударят лошият тип и продължат. Дали няма да удари дете, бременна жена, монахиня излязла за сутрешната си разходка— Веднъж щом куршума удари целта, но продължи, никога не знаеш къде ще свърши. Така че целта е да се увериш че куршума няма да напусне целта, но и целта да не стене.
Естествено, Едуард си бе направил собствена рецепта за убиване. Той вземаше кухи сребърни куршуми и ги пълнеше със светена вода и живак и запечатваше върха с восък. Страхувах се, че восъкът, ще накара куршума да заяде в спусъка, но те минават като през коприна — гладко и сигурно, както самият Едуард. Куршумите правели дяволско шоу. Така ми беше казал Едуард. Изненадващо, но все още не бях използвала амунициите на Едуард. Все още бях смътно предпазлива с тях. Не трябваше да ми казва, че те могат да заядат в пистолета. Или може би, така или иначе щяха да ме притесняват. С тези, дори и да удариш не фатално място, пропуснеш сърцето, главата, всичко жизнено важно, все още предизвикваш щети. Светената вода и среброто ще се пръснат през вампирското тяло, горейки всичко което докоснат. Светената вода ще рани тялото като киселина, удари вампир дори в крак или ръка, с това нещо и може би ще загубят интерес в това да те убият и просто ще искат да спрат болката.
Гледах двете кутии с куршуми и накрая заредих с Hornady XTP, специалните куршуми на Едуард си останаха в тяхната кутия. Ако трябваше да застрелям някой вампир тази вечер и нямах съдебна заповед за екзекуция, носенето на домашно направени куршуми би изглеждало прекалено много като планиране. Планирането е разликата между първа и втора степен убийство или непредумишлено убийство ако имаш добър адвокат и симпатизиращи съдебни заседатели. В този момент в затвора имаше хора, попаднали там защото са убили вампир. Не исках да бъда един от тях. Освен това, отивахме просто да задаваме въпроси, нищо значително. Така че си казах, че ще затворя куфара и ще оставя другите куршуми.
Но знаех по-добре, че когато нещо трябва да е просто става сложно, когато добавиш вампири. Добави господаря на града и града и никога няма да разбереш в какво се забъркваш. Убила съм трима господари на град: един с меч, един с огън, един като убих човешкият му слуга. Никога просто с изстрел. По всяка вероятност нямаше да стрелям по никого тази вечер, но… заредих допълнителният си пълнител с куршумите. Щях да ги използвам само ако изпразня първият пълнител. Ако изпразня тринадесет от XTP в нещо и то не падне, всички залози отпадат. Щях да се притеснявам за обвинението в убийство по-късно, след като оцелея. Оцеляването първо. Да се опитам да остана извън затвора е второ. Това са приоритетите ми. пъхнах резервният пълнител в десният джоб на якето си и отидох да потърся Едуард. Той беше, въпреки всичко останало, този който ме научи на приоритетите ми.
Минавах през дневната, когато Бернардо и Олаф дойдоха от далечните стаи. И двамата се бяха преоблекли.
Бернардо беше с официални панталони с остри ръбове. Бяла жилетка подчертаваше тъмните му мускули. Беше добавил сребърни гривни на бицепсите си, който съвпадаха с гривните на китките му. Сребърен медальон със светец блестеше срещу гладката тъмнина на гърдите му. по-голямата част от косата му падаше, като черен сън около всичката тази белота, освен плитката от едната страна. Беше гъста плитка, защото той имаше доста коса, беше си сложил сребърни верижки с малки звънчета тук и там в косата си, така че минаваше през стаята в звук от нежен камбанен звън. Той ме погледна през завесата от тъмнина галеща едната страна на лицето му, а другата украсена със среброто по черния блясък на плитката. Беше, да кажа, най-накрая, хващащо окото.
Отне ми леко усилие да преместя погледа си от Бернардо към Олаф. Той носеше черна риза, която изглеждаше съвсем прозрачна. За да скрие презрамения си кобур, той беше сложил кожена жилетка. Беше прекалено горещо за кожа. Въпреки че наистина, с неговата напълно обръсната глава, черни дънки и черни ботуши със сребро пръстите и петите, кожената жилетка изглеждаше съвсем на мястото си.
— Момчета, изглеждате издокарани. Какъв е поводът?
— Отиваме на клуб — каза Бернардо, сякаш това обясняваше всичко.
— Знам това — отвърнах.
Намръщи се.
— Трябва да се преоблечеш.
Вдигнах се на крака от дивана.
— Защо?
