Огнена светлина полностью

— Спри!

Веднага разпознавам ниския хриплив глас и никак не съм изненадана. Дълбоко в себе си знаех, че ако прайдът ни проследи и ни открие… той ще бъде този, който ще ги води.

Той леко ме раздрусва.

— Приключи ли? Няма да ти позволя да се обърнеш докато не ми обещаеш, че няма да ме изпепелиш.

— Не съм сигурна, че мога да ти обещая това — казвам през смях, все още задъхана.

След известно време големите ръце около раменете ми се отпускат. Изтръгвам се от тях и се обръщам.

— Здравей, Ясинда — казва той, сякаш срещата ни тук е най-естественото нещо на света.

На очите ми им трябва повече време да възприемат онова, което вече знам. Втренчвам се в него. Подобен на издигаща се стена. Близо два метра висока. Бях забравила за ръста му. За внушителното му присъствие. Някак с времето и разстоянието, тук в човешкия свят той се беше смалил в ума ми. И сега отново осъзнавам защо именно той е водачът на нашия прайд. Отстъпващ единствено на баща си.

— Как ни откри, Касиан?

Той кимва леко глава. Виолетово-черни кичури се спускат по раменете му.

— Мислеше, че няма да успея ли?

— Не знам защо е трябвало да си правиш труда.

— Така ли?

— Защо просто не забрави…

— Не мога да го направя.

— Защото така ти заповяда баща ти — просъсквам аз.

Петна с цвят на въглен пробягват под смуглата кожа на Касиан, драконовата му плът всеки момент е готова да се появи.

— Не съм тук заради баща ми или прайда.

Докато виолетово-черните му очи се взират в мен, осъзнавам, че това е самата истина. Разбирам какво иска да ми каже. Той е тук заради себе си.

Изправям гордо глава.

— Ето какво, Касиан — не смятам да се връщам у дома. — Най-малкото не и по този начин. Нямаше да позволя да бъда завлечена обратно.

Той реагира на това като типичен мъжки дракон. Лицето му се сковава, носът му става на остри бразди, кожата му просветва и потъмнява. В един момент е черна драконова кожа, а в следващия човешка.

Подготвям се за евентуално нападение, свивам пръстите на краката си. От носа ми излиза пара като топъл дъх в зимен ден.

Той може да е по-силен, но аз не съм беззащитна. Касиан знае това, разбира се. И именно затова е тук. Той ме иска заради онова, което умея.

Изучава ме, обмисляйки ситуацията.

— Готов ли си за това? — предизвиквам го аз.

— А ти? — отвръща той.

Готова ли съм да го изпепеля с едно-единствено дихание? Въпреки гневния му поглед, той е част от миналото ми, един от вида ми, от нашето наследство, с което майка ми беше решила да се разделим завинаги.

— Не можеш да се бориш срещу целия прайд — добавя той малко по-късно.

Повдигам кротко вежди, въпреки че вътрешно кипя.

— О, значи смяташ да въвлечеш целия прайд в това? Мислех, че си тук по собствено желание.

— Така е, но тъй или иначе те щяха да изпратят някой след вас. Аз предложих услугите си, но ако се върна с празни ръце, просто ще изпратят някой друг. Вероятно Корбин.

Опитвам се да не потръпна. Корбин. Синът на Джабел и братовчед на Касиан. Той и Касиан никога не се бяха разбирали. Дори и не си правеха труда.

— Ела с мен, Ясинда. Неизбежно е.

Свивам ръце в юмруци, при което ноктите ми се забиват в дланите.

— Това ли искаш? Да дойда с теб и да те мразя до края на живота си, защото не си ми оставил избор?

— Ще го превъзмогнеш…

— Не, няма!

Изглежда изненадан за момент, сетне леко тъжен. Очите му се присвиват, сякаш ме вижда за пръв път, или открива нещо ново в мен.

— Можеш да се върнеш — казвам аз, възползвайки се от мълчанието му. — Да ги насочиш в погрешна посока. Да им кажеш, че не си успял да…

— Не мога да направя това.

— Мислиш си, че един ден просто ще се събудя и ще си кажа: „Хей, аз искам отново да съм собственост на прайда и да бъда използвана за продължението на вида ни“. — Скръствам ръце пред гърдите си. — Няма да се върна.

Той се взира продължително в мен. Коремът ми се свива под погледа му и за момент разбирам защо Касиан има толкова силно въздействие върху повечето момичета в прайда. В това число и върху сестра ми.

— Добре. Но не е възможно тук да ти харесва. Ти не би искала да останеш тук. Не си създадена да живееш на такова окаяно място. Каквото и да казваш и да мислиш сега, светът на хората ще ти дотегне. Тази жега трябва да е истински ад за твоето драки. Истинско мъчение! Затова ще чакам. И ще дойда отново след… — Той накланя леко глава, сякаш пресмятайки колко мога да издържа тук. — Пет седмици — съобщава в заключение.

Пет седмици! Почти съм изненадана, че ми даде толкова много време.

— О, мама ще се зарадва, че си се отбил. Сигурно ще ти сготви задушено.

— Не е нужно тя да знае, че съм те намерил… или че съм бил тук. — Устните му се свиват. — Не искам да те вземе отново и да побегне нанякъде. — А тя несъмнено ще го направи. Тук той е прав.