Четиримата се затичаха през прашния двор към улицата, която би трябвало да ги отведе обратно при берга. Алек се опита да вземе Диди от Трина, но девойката не му позволи и продължи да бяга, макар лицето й да бе изкривено от усилието. Момиченцето бе престанало да плаче и се бе умълчало.
Марк се огледа назад. Един мъж бе застанал на прага и стреляше напосоки с трансвиктора, пращайки жертвите си в димящото небитие. Той забеляза тичащата по улица групичка и прати няколко изстрела подире им. Белите лъчи се забиха в паважа и вдигнаха малки облачета прах. Мъжът се отказа и се върна към изтребването на по-лесната плячка.
Марк и приятелите му продължиха да бягат. Когато подминаха къщата с малките деца, Марк си помисли за Трина, Диди и тяхното бъдеще. И не спря.
Най-сетне бергът отново се появи пред тях. Изплува в далечината, по-красив, отколкото Марк го бе смятал някога. Макар че всички дишаха тежко, никой не настоя да спрат, за да си поемат дъх, и скоро огромният метален кораб се извиси над главите им.
Марк нямаше представа как Трина бе успяла да издържи дотук с Диди в ръце. Тя бе отказвала каквато и да било помощ.
— Добре… ли… си? — попита я той, като дишаше на пресекулки.
Тя коленичи, остави момичето на земята и се просна задъхана до нея. Когато го погледна, в очите й отново нямаше следа от разпознаване.
— Ами… май че да. Благодаря ти, че ни спаси.
Марк коленичи до нея, усетил, че сърцето му се свива болезнено.
— Трина, наистина ли не ме помниш?
— Изглеждаш ми… познат. Но в главата ми има толкова много странни неща. Трябва да предадем това момиче — тя притежава имунитет, ако не знаеш — на хората, за които това има значение. Преди всички ние да изгубим разсъдък.
Марк я гледаше с невярващи очи. Побиха го тръпки. Начинът, по който бе произнесла тези думи… Вече не се съмняваше, че с нея се е случило нещо много сериозно. Дали същото ставаше и с него? Колко време му оставаше, преди светът около него да изгуби предишния смисъл? Един ден? Може би два?
Огромната врата на берга се раздвижи със скърцане и Марк се възползва от промяната, за да не отговори. Вместо това се обърна и се загледа в спускащата се платформа.
Алек заговори на висок глас, за да надмогне стърженето на механизмите:
— Да ги качим на борда и да ги нахраним. Току-виж до няколко часа и ние станем като ония кукувици в града.
— Не и момичето — възрази Марк.
— Какво искаш да кажеш? — попита старият воин.
— Виж белега на ръката й. Била е уцелена от стрела преди месеци. Помисли над това. Трина е права. Диди притежава имунитет. Това трябва да означава нещо. — Чула думите му, Трина се надигна и закима енергично. Твърде енергично. Сърцето на Марк се сви отново. Тя очевидно не беше съвсем в час.
Алек изпусна една от познатите си недоволни въздишки.
— Освен ако не успееш да размениш тялото си с нея, предполагам, че няма да спечелиш нищо от този факт, нали?
— Но може би ще помогнем на другите. Ако все още не са открили лекарство…
Алек го изгледа със съмнение.
— Да се качваме на борда, преди някой от маниаците да ни е застигнал.
„И да ни изпепели с трансвиктора“ — добави мислено Марк. Но реши да не го каза на глас.
Старият воин се насочи към рампата, вече почти опряла в земята. Марк протегна ръка на Трина.
— Хайде. На борда ще си в безопасност. Има храна и можеш да отдъхнеш. Не се безпокой. Имай ми доверие. — Заболя го, докато казваше тези думи.
Диди се изправи с пребледняло лице и улови ръката на Марк, преди Трина да го направи. Момичето го погледна и макар изражението й да оставаше непроменено, той бе почти сигурен, че е зърнал притаена някъде дълбоко усмивка. Трина също се надигна.
— Надявам се, че това нещо не е обитавано от призраци — рече тя с унесен, изплашен глас. След това се отправи към рампата. Марк въздъхна и двамата с Диди я последваха.
Следващите няколко часа минаха, без да се случи нищо. Слънцето се спускаше бавно към хоризонта и земята в подножието на берга се скри в тъмна сянка. Алек вдигна кораба във въздуха и го насочи към мястото, където бяха кацали по-рано — все още изглеждаше безлюдно. След това се нахраниха, приготвиха койките за Трина и Диди и ги оставиха да си легнат. Трина заспа веднага, но заговори несвързано насън, а от крайчеца на устата й се стичаше слюнка. Докато Марк я попиваше, душата му отново се изпълни с тъга.
Що се отнасяше до него, сънят засега му се струваше почти невъзможен.
Смяташе да разговаря с Алек и да разбере какво възнамерява да предприеме от тук нататък, но когато отиде при него, войникът вече хъркаше шумно, приседнал в пилотското кресло и с клюмнала на гърдите глава. Марк почти бе изкушен да хвърли парче храна в зейналата му уста и се изкикоти при тази мисъл.
Изкикоти.
„Май наистина започва да ми хлопа дъската“ — помисли си той. Настроението му мигновено се развали. Имаше отчаяна нужда от нещо, с което да се развлече от тежките мисли.
