— Ами какво толкова? — подхвърли Тереза. — Ти си нормален човек. Всеки би си помислил същото. Престани да се укоряваш.
— Аз съм един егоистичен кучи син. Мама се нуждаеше от мен, а аз нямах търпение да се махна.
— О, моля те. Да не искаш да ми кажеш, че не ти е липсвала майка ти? Че не я обичаш?
Томас поклати бавно глава.
— Не. Не съм казал подобно нещо. Липсва ми и ужасно ме боли. Аз само… не исках отново да преживявам това.
— Именно. — Тереза го потупа по рамото. — Ти си нормален и искрен. Радвам се, че ще сме заедно в това… което са ни отредили.
— Аха.
Изрече само една дума, ала тя усещаше, че иска да й каже много повече. Че е съгласен с нея, че се радва да са заедно и се надява да станат приятели. И да помогнат на ЗЛО да изпълни задачата си и да открие лечение за изблика.
Томас се облегна назад и скръсти ръце.
— Непрестанно ми задаваш разни въпроси. Ами ти? Откъде дойде? Какъв бе животът ти?
— Знаеш ли… не ми се говори за това.
— Аз също нямах желание. Но го сторих.
Тереза прехапа устни и кимна.
— Да, така е. Но… моята история е доста шантава. — Тя млъкна, но знаеше, че той няма да я остави така. И се оказа права.
— Е? — подкани я момчето. — Давай. Кой не обича шантави истории?
Усмихна се и тя му отвърна.
— Преди да дойда тук, се казвах Диди — поде.
А после му разказа останалото.
