— Виждам те ясно, съвсем близо съм. Ще бъда в края на Тауър Бридж до една минута. Ела там с иконата. Ако не, ще изгоря пред теб документите, които доказват невинността на баща ти.
Линията прекъсна.
Адам беше доволен — още една част от мозайката дойде на мястото си. Излезе от кабината и провери пътя в двете посоки. Един мотор, марка БМВ, зави и спря в края на моста. Мотористът, облечен в черно кожено яке, беше възседнал мотора, но, изглежда, се интересуваше само от потока коли, минаващи покрай Тауър. Мъжът зад него гледаше право в Адам.
Адам тръгна бавно към тях. Пъхна ръка в джоба си, за да се увери, че иконата е на мястото си.
Беше на около тридесет метра от края на моста, когато Романов слезе от мотора и тръгна срещу него. Погледите им се срещнаха. Романов спря и вдигна малък квадратен пакет. Адам не направи същото, а само потупа с ръка страничния си джоб и продължи към него. Приближаваха се един към друг като на дуел, докато помежду им останаха само няколко крачки. Спряха.
— Дай да я видя — каза Романов.
Адам изчака, после бавно извади иконата от джоба си и я вдигна до гърдите си.
— Обърни я! — нареди Романов.
Адам се подчини и руснакът не можа да скрие задоволството си при вида на малката царска сребърна корона, поставена отзад.
— Сега ти — каза Адам.
Романов замахна с иконата като със сабя. Шедьовърът блесна под яркото слънце.
— И документите — каза Адам. Мъчеше се да говори спокойно.
Руснакът извади един плик изпод якето си и бавно го отвори. Адам за втори път се вгледа в официалната съдебна присъда.
— Иди до парапета — каза той, посочи с лявата си ръка точно къде — и постави иконата и документите върху него.
Романов се подчини, Адам се отмести на няколко метра, остави своята икона на другия парапет и викна:
— Пресичай бавно!
Двамата мъже пресякоха моста, без да се приближават един към друг, после всеки тръгна към иконата на другия.
Веднага щом стигна иконата, Романов я грабна, изтича и скочи на мотора, без да се обръща назад. След секунди БМВ-то изчезна в гъстия трафик.
Адам не помръдна. Оригиналът не беше у него само за малко повече от час, но той още не можеше да се успокои, че си го е върнал отново. Провери документите, които щяха да възстановят невинността на баща му, и ги пъхна във вътрешния си джоб. Не обръщаше внимание на туристите, които бяха спрели и го наблюдаваха. Изведнъж почувства остро мушване в гърба и стреснато подскочи. Едно малко момиче се беше втренчило в него:
— Ще давате ли пак представление тази сутрин с твоя приятел?
Моторът спря пред съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс. Романов скочи, изтича по стъпалата и влезе в кабинета на посланика, без да чука.
— Мина точно както бях предвидил. Просто го изненадахме — каза Романов и подаде иконата на посланика.
Посланикът я обърна и видя малката сребърна царска корона. Всички съмнения изчезнаха.
— Наредено ми е да я изпратя незабавно във Вашингтон с дипломатическата поща. Няма време за губене.
— Бих желал да я връча лично — каза Романов.
— Не, другарю Романов. Вашата част от операцията беше дотук и вие я изпълнихте образцово. Поздравявам ви.
Посланикът натисна едно копче отстрани на бюрото си. Незабавно се появиха двама мъже. Единият държеше отворена куриерска чанта, другият стоеше неподвижно до него.
Посланикът им даде иконата и те я прибраха в чантата. Имаха такъв вид, че Романов си представи как без особени усилия биха изнесли огромното бюро на посланика.
— На „Хийтроу“ ви чака самолет, с който и двамата заминавате направо за Вашингтон — каза посланикът. — Цялата необходима документация за митническите власти е уредена. Ще кацнете във Вашингтон в пет часа местно време, така че другарите в Америка ще могат да изпълнят своята част от договора още днес.
Двамата куриери кимнаха, запечатаха дипломатическата поща в присъствието на посланика и тръгнаха. Романов отиде до прозореца и проследи как колата им потегли по Кенсингтън Хай стрийт към летище „Хийтроу“.
— Водка, другарю майор?
— Благодаря — каза Романов, но не помръдна от прозореца, докато колата не се загуби от погледа му.
Посланикът отиде до хладилника и извади бутилка водка, взе две водни чаши и ги наля догоре.
— Няма да е преувеличено да се каже, че изиграхте важна роля за утвърждаването на Съветския съюз като най-могъщата нация на земята — каза той и му подаде едната чаша. — Затова нека пием за репатрирането на гражданите от Алеутските острови като пълноправни граждани на Съюза на съветските социалистически републики.
— Как е възможно това? — попита Романов.
— Мисля, че е дошло време да узнаеш важността на твоята придобивка.
И той разказа на Романов какво му бяха съобщили от Москва тази сутрин.
Романов дори се зарадва, че не бе знаел какъв е залогът.
