Романов го вдигна на тоалетната чиния, бързо събра разпилените банкноти и ги натъпка в джоба му. После разкопча едно по едно копчетата на панталона му и го дръпна надолу до глезените му. Вдигна капака и нагласи Ментор върху чинията. Накрая разтвори широко краката му, колкото позволяваха панталоните, и ги намести както трябва. После се измъкна под широкия отвор под вратата, като остави кабинката заключена отвътре. Бързо провери работата си. Отвън се виждаха само краката и смъкнатите панталони.
След шестдесет секунди Романов беше в колата на път за „Хийтроу“.
Адам пристигна на летище „Хийтроу“ два часа преди полета на „Аерофлот“. Настани се така, че да вижда идеално петдесетметровото разстояние, което Романов трябваше да измине, за да се качи на руския самолет. Беше сигурен, че съперникът му изобщо няма да стигне стълбичката на самолета.
Романов си купи билет от касата на „Бритиш Еъруейз“ малко след шест. Не можа да устои на желанието да пътува със западен самолет, вместо с машина на „Аерофлот“, въпреки че знаеше как ще се намръщи Заборски при такова нахалство — никой друг агент не би си позволил това.
След като получи бордната си карта, той взе асансьора до фоайето за заминаващи и седна в очакване да го извикат. Винаги беше същото — щом завършеше дадена операция, веднага му се искаше да е у дома. Надигна се, за да си налее кафе, и на минаване покрай една маса в средата на помещението зърна заглавието в лондонския „Ивнинг Стандард“: „Специална дописка. Уикендът на Джонсън в Тексас отменен. Загадка“. Грабна вестника от масата и прочете първия абзац, но не откри повече информация от тази, която и той самият можеше да им даде. Никое от предположенията, които следваха по-долу, не се доближаваше и най-малко до истината.
Не можеше да дочака първа страница на „Правда“ от следващия ден, макар да знаеше, че там истинската случка ще е преувеличена. По западните стандарти това също щеше да е сензация.
— Съобщение на „Бритиш Еъруейз“. Полет 117 заминава за Москва. Моля всички пътници да се явят на изход 23.
Романов излезе от фоайето и измина почти половинкилометровия коридор до самолета. Малко след седем без десет се отправи бавно към пистата към чакащия самолет. Самолетът, в който бе иконата, щеше да кацне във Вашингтон, а той щеше да пристигне в Москва точно навреме за срещата между „Динамо“ и „Спартак“ на стадион „Ленин“ във вторник. Чудеше се дали ще известят пристигането му по високоговорителите, както постъпваха винаги, когато някой член на Политбюро присъстваше на мач. Изкачи стълбичката и влезе в самолета; докато сядаше настъпи пътника откъм пътеката. Беше благодарен, че мястото му е до прозореца.
— Бихте ли желали нещо за пиене преди излитане? — попита стюардесата.
— За мен едно силно кафе — каза съседът му.
Романов кимна и поръча същото. След малко стюардесата се върна с двете кафета и помогна на мъжа до Романов да издърпа масичката си. Романов разпъна своята. Стюардесата му подаде кафето. Той отпи една глътка, но беше доста горещо и той го постави на масичката. Видя как съседът му изважда от джоба си пакетче с таблетки захарин и пуска две в димящото кафе.
„Защо ли си прави труда — помисли Романов. — Животът и без това е твърде кратък.“
Погледна през прозореца и проследи как самолетът на „Аерофлот“ заема място на пистата. Усмихна се при мисълта колко по-удобен ще е собственият му полет. Опита пак кафето си: беше точно както го обичаше.
Отпи една голяма глътка и почувства как го наляга дрямка — това не му се стори толкова странно, защото през последната седмица почти не бе имал време за сън.
Облегна се назад и затвори очи. Сега би приел всички почести, които можеше да му предложи държавата. Валчек беше отстранен от пътя му, така че можеше дори да заеме мястото на Заборски. Ако това не станеше, дядо му му беше осигурил алтернатива.
Напускаше Лондон и съжаляваше само за едно нещо: не успя да убие Скот. Но предполагаше, че американците ще се погрижат за това. За първи път през тази седмица не се налагаше да сдържа съня си.
След няколко минути пътникът до Романов взе чашката му и я сложи до своята. После сгъна масичката му, зави краката на руснака с вълненото одеяло и бързо спусна специалната козирка над челото му, за да покрие изцъклените му очи.
Вдигна глава и видя, че стюардесата го гледа.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя с усмивка.
— Не, благодаря. Каза, че не иска да го безпокоят по време на полета, защото имал трудна седмица.
— Разбира се, господине — каза стюардесата. — Излитаме след няколко минути — добави тя, взе двете чашки от кафето и ги отнесе.
Мъжът нетърпеливо забарабани по масичката. След миг се появи главният стюард.
— Викат ви спешно от работата ви, сър. Трябва незабавно да се върнете в Уайтхол.
— Знаех си аз! — промърмори недоволно спътникът на Романов.
Адам проследи с поглед как руският самолет се издига и завива на изток. Не можеше да разбере защо Романов не се качи. Дали не бе предпочел полета на „Бритиш Еъруейз“?
