Двамата се прегърнаха на бордюра. Адам пресече тичешком улицата, дръпна дясната врата на фолксвагена и скочи вътре, прехвърли се на шофьорското място. Ключът беше на стартера. Той го завъртя, включи на скорост, натисна газта и рязко потегли назад. Мъжът и жената не вярваха на очите си. Адам тласна лоста на скоростите от заден ход там, където смяташе, че е първа. Колата обърна бавно, но все пак успя да избяга от мъжа, втурнал се да го преследва. „Това трябва да е трета“ — помисли Адам и бутна лоста надолу, без да откъсва очи от знаците към центъра на Женева.
До първото кръстовище свикна със скоростите, но трябваше да внимава дали се движи в дясната страна на шосето. „ЖЕ 712… ЖЕ 712“ — повтаряше си непрекъснато той, за да е сигурен, че се е запечатало в паметта му. Гледаше за номера и пътниците във всяко синьо такси. Видя поне дузина сини и се зачуди дали таксито с Хайди не се е отбило от магистралата в някой второстепенен път. Натисна още по-силно газта — 90, 100, 110, 120 километра в час. Изпревари още три таксита, но от Хайди нямаше и следа.
Внезапно видя един мерцедес доста напред в страничното платно — движеше се със запалени фарове и превишена скорост. Адам беше сигурен, че фолксвагенът е достатъчно мощен да настигне мерцедеса, особено ако е с дизелов двигател. Метър след метър започна да скъсява дистанцията. Чудеше се защо старецът ще отвлича Хайди. Можеше ли да е Розенбаум? Но нали той желаеше Адам да задържи иконата… или само така го бе уверил банкерът? И в двете предположения нямаше смисъл и той продължи напред, като се чудеше дали в следващия миг няма да се събуди.
За жалост не беше сън и когато стигнаха предградията, Адам продължаваше да следи внимателно маршрута на таксито. Само три коли ги разделяха до следващата пресечка. „Червен светофар, трябва ми червен светофар“ — крещеше мислено Адам, но първите три светофара в града бяха все на зелено. И когато накрая един стана червен, пред него се изпречи камионетка и го отдалечи от предполагаемата кола. Адам изпсува, изскочи на платното и се втурна към таксито, но преди да го стигне, светна пак зелено и мерцедесът бързо потегли. Адам се върна тичешком при фолксвагена и едва успя да пресече кръстовището на зелено.
Идеята му да слезе от колата му струваше няколко решаващи секунди и когато се вгледа нетърпеливо през стъклото, видя таксито да се мярка далече напред.
Стигнаха „Авеню ви Франс“, която минаваше покрай западната страна на езерото, и двете коли се запровираха между превозните средства. Неочаквано мерцедесът зави наляво и пое по малък хълм. Адам изви кормилото, за да го последва, и навлезе в другото платно, като на сантиметри избегна една пощенска камионетка, лъкатушеща срещу него. Наблюдаваше внимателно таксито, което зави отново наляво, и за да не го загуби, изскочи толкова рязко пред един автобус, че шофьорът бе принуден да натисне спирачки. Няколко пътници, отхвръкнали от седалките, размахаха гневно юмруци. Шофьорът натисна клаксона. Таксито беше вече на неколкостотин метра. Адам започва да скъсява разстоянието, но неочаквано мерцедесът сви към тротоара и рязко спря. През следващите няколко секунди нищо не се случи. Адам се промъкна между колите и спря точно зад таксито. Изскочи от фолксвагена и се втурна към него. В този момент старецът внезапно изскочи от другата страна и хукна нагоре по една странична улица. Носеше найлоновата торбичка от летището и малък куфар.
Адам дръпна задната врата и се втренчи в неподвижното красиво момиче.
— Добре ли си, добре ли си? — завика той, разбрал неочаквано колкото много означава то за него.
Хайди не помръдна и не отговори. Адам обгърна раменете й, вгледа се в очите й, но не получи отговор. Загали я по косата и главата и неочаквано се отпусна на рамото му, сякаш Хайди беше парцалена кукла.
Струйка кръв бликна от ъгъла на устните й. Адам изстена и се разтрепери, призля му. Погледна към шофьора на таксито. Ръцете му висяха отстрани, тялото му се беше отпуснало тежко върху кормилото без никакви признаци на живот.
Не искаше да приеме, че са мъртви. Все още държеше Хайди. Погледна към хълма. Старецът беше вече почти на билото.
Защо все още го мислеше за стар? Очевидно изобщо не беше стар, а млад и много силен. Изведнъж страхът на Адам премина в гняв. Решението дойде само за миг. Той пусна Хайди и хукна нагоре след убиеца. Двама-трима минувачи вече се бяха събрали до бордюра и зяпаха и него, и двете коли. Трябваше да стигне бягащия убиец. Адам затича, но шлиферът му пречеше и когато стигна върха на хълма, убиецът беше поне на сто метра пред него и тъкмо стъпваше на тротоара на някаква голяма улица. Адам се засили по надолнището, но видя как убиецът скочи в минаващия трамвай. Беше твърде далеч, за да го огледа добре, и само се взря в отдалечаващия се трамвай.
