После погледът му се спря върху малкия кожен куфар, който лежеше на пода до леглото. Той го отвори и извади копието на иконата, което Заборски му бе поръчал да носи винаги у себе си, за да няма съмнение, когато попадне на оригиналната „Св. Георги и змея“.
Малко след единадесет включи вечерните новини. Нямаха снимка на заподозряното лице, а само на онзи глупав шофьор на таксито, който караше толкова бавно, че това му струваше живота, също и на красивата германка, която се опита да се съпротивлява. Беше покъртително как с един силен удар счупи врата й. Телевизионният говорител съобщи, че полицията търси неизвестен англичанин. Романов се усмихна при мисълта, че полицията търси Скот, докато той самият яде бифтек в луксозен хотел. Швейцарската полиция не разполагаше със снимка на убиеца, но Романов не се нуждаеше от такава. Никога нямаше да забрави това лице. Във всеки случай връзката в Англия само в един телефонен разговор му беше казала много повече за капитан Скот, отколкото швейцарската полиция можеше да се надява да открие за цяла седмица.
Когато Романов се информира за подробностите от военната кариера на Скот и наградите му за храброст, той реши, че ще е удоволствие да убие такъв мъж.
Адам лежеше неподвижно на неудобното късо легло и се опитваше да разгадае смисъла на всичките малки парчета, които образуваха черната картинна мозайка. Ако Гьоринг беше оставил картината на баща му под псевдоним Емануел Розенбаум, то тогава в действителност Емануел Розенбаум не съществуваше. Но той наистина съществуваше: дори бе убил двама души при опитите си да се добере до Царската икона. Адам се пресегна, запали нощната лампа и извади малкия пакет от джоба на шлифера си. Внимателно го разви и вдигна иконата към светлината. Свети Георги се взираше в него — вече не изглеждаше така великолепен, а като че ли обвиняващ. Адам би дал иконата на Розенбаум, ако това би спасило живота на Хайди.
До полунощ Адам реши какво трябва да прави, но не мръдна от малката стая до три часа и няколко минути. Тогава се надигна тихо от леглото, отвори, провери коридора, заключи безшумно вратата зад себе си и се запромъква надолу по стълбите. Стигна долното стъпало, изчака и се ослуша. Нощният портиер беше оклюмал пред телевизора, който бръмчеше неясно и монотонно. В центъра на екрана се виждаше сребриста точка. Трябваха му почти две минути да стигне входа, като само веднъж стъпи върху скърцаща дъска, но хъркането на портиера бе достатъчно силно да заглуши този шум. Адам излезе, огледа улицата в двете посоки, но не забеляза никакво движение. Нямаше да ходи далече, така че тръгна съвсем бавно в сенките на оградите. Стигна ъгъла и видя, че това, което търси, все още е на стотина метра.
Не се виждаше никой и той бързо се отправи към телефонната будка. Пусна монета от двадесет сантима и зачака.
— Est-ce-que je peux? — каза телефонистката.
Адам промълви само една дума:
— Международен.
Момент по-късно друг глас зададе същия въпрос на английски.
— Искам да проведа разговор с Лондон за сметка на повиканото лице — каза твърдо Адам. Нямаше желание да повтаря.
— Да — каза гласът. — Как се казвате?
— Джордж Громър — отговори Адам.
— От кой номер се обаждате?
— Женева 271982. — Той размени последните три цифри, защото мислеше, че полицията вероятно ще подслушва всички разговори с Англия тази вечер. После каза на момичето искания номер в Лондон.
— Бихте ли почакали момент, моля?
— Да — каза Адам и отново провери улицата в двете посоки. Само една необичайно подранила кола мина покрай него. Той остана абсолютно неподвижен в ъгъла на кабината.
Чуваше как правеха връзките. „Моля те, събуди се“ — мърдаха устните му. Накрая звъненето спря и Адам чу познатият глас да пита:
— Кой е? — Лорънс беше раздразнен, но напълно разсънен.
— Ще приемете ли разговор за ваша сметка от господин Джордж Громър в Женева?
— Джордж Громър? Лорд Громър, управителят на „Банк ъв Инг…“?! Да, приемам — каза Лорънс.
— Аз съм, приятелю — каза Адам.
— Слава богу. Къде си?
— Още съм в Женева, но не съм сигурен дали ще повярваш на всичко, което ще ти кажа. Докато чакахме да се качим на самолета за вкъщи, един мъж вмъкна Хайди в таксито и по-късно я уби, преди да мога да ги настигна. Бедата е, че швейцарската полиция смята мен за убиеца.
— Отпусни се, Адам. Знам за това. Даваха го по вечерните новини и полицията вече идва да ме разпитва. Изглежда, братът на Хайди те е идентифицирал.
— Какво искаш да кажеш с „идентифицирал“? Не съм го направил аз. Знае, че не бих могъл. Не бях аз, а един мъж на име Розенбаум, Лорънс.
— Розенбаум? Адам, кой е Розенбаум?
Адам се опита да говори по-спокойно:
— Хайди и аз дойдохме тази сутрин в Женева да приберем от една швейцарска банка подарък, който татко ми остави в завещанието си. Оказа се икона. После се върнахме на летището и този Розенбаум отвлече Хайди, като мислеше, че иконата е у нея. Това нямаше никакъв смисъл, защото проклетата икона струва само двадесет хиляди лири.
— Икона? — каза Лорънс.
— Да, една икона на „Свети Георги и змея“ — каза Адам. — Това не е важно, важното е, че…
