— Довиждане, братче — каза Робин. — Поздрави мама, ако я видиш преди мен.
Адам слезе, а тя се усмихна и му махна. Вратите се затвориха и автобусът продължи към Франкфурт по главния път.
Адам отново беше сам.
Професор Брунвелд рядко получаваше нужното уважение. Отдавна се беше примирил с мисълта, че съдбата на академиците е такава. Затова сега се чудеше дали да вярва, когато му казаха кратко: „Президентът“. Измъкнаха го, разбира се, посред нощ от леглото и мълчаливо го придружиха до Пентагона. Увериха го, че се иска неговото, на Брунвелд, мнение на експерт. След Куба и Далас нищо вече не можеше да го изненада.
Навремето беше чел, че в Пентагона има толкова етажи под земята, колкото и отгоре. Сега вече можеше да твърди, че това е установен факт.
Подадоха му документа и го оставиха сам. Искаха да им отговори само на един въпрос. Той проучва повече от час клаузите и после ги повика. Каза им, че според него документът е автентичен и ако руснаците още притежават своето копие, подписано също през 1867, то на втората му родина — как беше онзи ужасен американски израз? А да — лошо й се пише.
Осъзна колко сериозно е всичко, когато му казаха, че не може да напуска Пентагона до понеделник. Вече беше видял датата в края на договора и затова не се изненада. Имаше пред себе си три дни самота, далеч от взискателните студенти и бъбривата съпруга. Нямаше да има по-добра възможност от тази, за да остане сам и прочете събраните съчинения на Пруст.
Романов знаеше, че повече не може да рискува да стои до колата. Облеклото му беше твърде подозрително — все някой щеше да го забележи на излизане от хотела. След три минути той хвърли сивата шапка на задната седалка и инструктира Валчек да се отърве от колата и да се върне в консулството.
Валчек кимна. Вече бе изпълнил нареждането на Романов да убие двамата британски агенти — сякаш че го бяха помолили да поправи спукана водопроводна тръба. Всичко вървеше по план, докато не се наложи Валчек да закопчае прекалено тясната униформа на мъртвия шофьор. За миг на Романов му се стори, че по лицето на Валчек прибягна самодоволна усмивка, когато се разбра кой трябва да е шофьорът.
Романов се шмугна под сенките, изчака още половин час и се увери, че планът им е провален от агента им в Лондон. Махна на едно такси и помоли шофьора да го закара до съветското консулство, без да забележи недоверието, с което шофьорът огледа униформата му.
Възможно ли е два пъти да изпусне Скот? Дали не го е подценил? Ако се случеше още веднъж, Заборски щеше да му иска убедителни обяснения.
Докато пътуваше към консулството, в спомените му пробягваше някакъв образ, но той не можеше да го осмисли. Нещо се беше случило пред хотела, нещо, което не пасваше. Беше сигурен, че ако помисли малко на спокойствие, ще си го изясни. Продължаваше да си припомня последните тридесет минути, сякаш пренавиваше лентата на стар филм, но някои от кадрите оставаха все още неясни.
Щом се върна в консулството, Валчек му подаде голям плик и го информира, че току-що са го донесли с дипломатическата поща от Москва.
Романов прочете за втори път дешифрирания телекс, но не успя да проумее в какво се състои важността му.
Открита е информация за покойния полковник Джералд Скот, Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя, IV степен, Кръст за храброст, която може да се окаже полезна, когато пак влезете във връзка с информатора. Всички документи ще получите най-късно до утре сутринта, АЛ.
Романов се зачуди какво ли са открили в центъра за бащата на Скот. Какво ново, което да заинтересува него самия. Все още беше твърдо решен да прати сина на оня свят при бащата много преди да получи някакво друго официално съобщение от Москва.
Замисли се за собствения си баща, за възможното бягство при оставеното му огромно богатство и как заради собствената си кариера бе предал баща си. А сега заради по-нататъшното си издигане трябваше да убие Скот и да върне иконата в страната. Ако се провалеше… Той пропъди мисълта за двамата бащи.
— Или е много хитър, или просто има късмет — говореше Романов и се разхождаше из малката канцелария, която бяха приспособили за него.
Валчек, който го бе последвал, се въздържа от коментар, а само попита какво да прави по-нататък.
— Кажи ми какво видя, когато бяхме пред хотела?
— Какво имаш предвид? — попита Валчек.
— Не задавай въпроси — каза Романов, докато обличаше собствените си дрехи. — Отговаряй. Кажи ми всичко, което видя от момента, когато спряхме пред хотела.
— Пристигнахме пред „Ричмънд“ малко преди десет — започна Валчек, — паркирахме мерцедеса на отсрещната страна на улицата и зачакахме да се появи Скот. Чакахме дори няколко минути след десет, но от Скот нямаше следа.
