— Не, не, не. Дай подробности. Не искам просто да обобщаваш. Например не си ли спомняш да се е случило нещо необичайно, докато чакахме?
— Нищо особено — каза Валчек. — В хотела непрекъснато влизаха и излизаха хора, но съм сигурен, че Скот не беше сред тях.
— Голям щастливец си, щом можеш да си толкова сигурен. Какво стана после?
— После? После ми нареди да се върна в консулството и да те чакам там.
— В колко часа стана това?
— Трябва да е било десет и седем минути. Помня точно, защото погледнах часовника, когато автобусът тръгна.
— Автобусът? — каза Романов.
— Да, дето го товариха с музикални инструменти. Тръгна към…
— Инструменти — точно това е! — възкликна Романов. — Сега си спомням какво ми направи впечатление. Виолончела, цигулки и един контрабас, който не беше занесен в багажника. — Валчек изглеждаше озадачен, но не каза нищо. — Позвъни веднага в хотела и открий кой пътува в автобуса и за къде пътуват.
Валчек изтича навън.
Романов погледна часовника си: единадесет без пет. Трябваше да се действа, и то веднага. Той натисна бутона на вътрешния телефон и каза:
— Искам бърза кола и, което е по-важно, великолепен шофьор.
Валчек се върна и Романов затвори телефона.
— Автобусът е нает от Кралския симфоничен оркестър, който е на европейско турне…
— Коя е следващата спирка? — попита Романов.
— Франкфурт.
Той излезе бавно от селото. Беше огледал внимателно всичко с професионалното око на войник. Главната улица бе пуста. Само някакво малко момче безмилостно риташе гумената топка в един изкоп на склона, който му служеше за врата. Момчето видя Адам, обърна се и ритна топката към него. Адам я ритна обратно, момчето я хвана с ръце и се усмихна широко. Усмивката му изчезна, като видя как Адам бързо продължава нагоре по склона. На пътя имаше само няколко стари къщи. От едната страна зееше дълбока пропаст, в далечината зад нея се издигаха хълмове, обрасли с дървета. От другата страна се простираха зелени ливади, по които пасяха щастливи крави с хлопки на вратовете. При вида им Адам усети, че е гладен.
Продължи нагоре по пътя и стигна до един остър завой. Оттук можеше да вижда цяла миля надолу, без да го забележат. Трябваха му само няколко минути, за да се научи да разпознава от неколкостотин метра британските коли или колите с британски номера. Скоро разбра, че чужденците, които си купуват британски коли, са много малко.
През следващите двадесет минути той с надежда вдигна ръка на седем коли с английска регистрация, които пътуваха към Лозана, но никой не му обърна внимание. Спомни си колко лесно ставаше преди, когато беше в кадетската униформа. В онези дни почти всеки щеше да спре. Още три коли префучаха, без да спрат, а четвъртата намали и когато Адам се затича към нея, даде газ и отмина.
Към единадесет и двадесет Адам реши, че вече не може да рискува да го видят на пътя. Втренчи се в далечните хълмове и осъзна, че няма друга възможност, освен да върви пеша. Сви рамене и започна да се спуска по една от стръмните пътеки към долината. Надяваше се скоро да стигне другия път, който ясно бе маркиран на картата.
Изпсува, като видя голата местност, която го делеше от безопасността. Ех, да беше тръгнал час по-рано.
— Антарктик става излишен.
— Защо?
— Защото знаем, че баща му е помогнал на Гьоринг да умре по-лесно.
— Не разбирам.
— Не се учудвам, въпреки че е съвсем просто. Този ваш англичанин, който се прави на патриот и не пада духом, всъщност е син на негодника, който е внесъл тайно капсулата с цианид в килията на Гьоринг в Нюрнберг. Ще рече, че Царската икона е награда за услугите му.
— Всички от отдела са убедени, че той е единствената ни надежда.
— Пет пари не давам какво мисли отделът ви. Щом бащата се е съюзил с германците през войната, защо синът да не отиде при руснаците в мирно време?
— Какъвто бащата, такъв и синът.
— Точно така.
— В такъв случай какво да правя?
— Просто ни информирай за намеренията на министерството. Останалото ще направят агентите ни в Швейцария.
— По-бързо — каза Романов, макар да знаеше, че това е невъзможно дори за шофьора на посланика, който се оказа съвършен професионалист. Досега не бе пропуснал възможност нито да мине на зелено, нито да изпревари, нито да засили на прав участък. Ако увеличаха скоростта с още пет километра, сигурно щяха да се озоват в пропастта. Движеха се със запалени светлини — шофьорът непрекъснато натискаше клаксона, а стрелката не падаше под сто и тридесет километра в час. „Трябва да ги настигнем преди границата“ — повтаряше Романов и удряше с юмрук по коженото табло на колата.
Бяха минали сто километра само за петдесет и пет минути и тримата мъже се взираха напред за автобуса, но чак след още тридесет километра Валчек вдигна ръка и извика:
— Те са! Ето ги горе на склона!
— Засечи ги! — заповяда Романов.
Шофьорът на посолството изпревари автобуса и рязко намали пред него — шофьорът на автобуса бе принуден да натисне спирачки и да отбие встрани. Валчек повелително му махна и онзи спря на самия ръб на пропастта.
