Със световния бестселър "Осем" читателят се забърква в Голямата игра на шахматната дъска на древен опасен шах, подарен от маврите на Карл Велики. Във фигурите е скрита тайната на живота и който я открие ще владее света. Битката за намирането на загадъчния шах взима много жертви в продължение на над двеста години. В наши дни на ход е млада компютърна специалистка, поела по следите на прочутия Монглански шах, и около нея се завихрят странни, плашещи събития. Загадките следват една след друга. Дори хладната шахматна логика не успява да разреши заплетения литературен ребус на мощната осмица, на която е кратно всичко в Природата. Тя е знак за безкрайност, има връзка със спиралата на ДНК, символ е на духовното възраждане и съвършения интелект, магическо число е на Хермес, осем са боговете в Небесата…С умението на талантлив алхимик Невил преплита съвременния романс, историческата проза, средновековната мистерия… и получава мечтаното злато. Пийпъл Осем е вълнуващо и сериозно предизвикателство за ума.Едва ли някой читател ще остане равнодушен. Лос Анджелис Таймс Бук Ривю
Шахът е живот.
Животът е вид шах.
Често пъти ярките личности се включват в преследване на светли идеи, но е възможно и да им се противопоставят. В случай че помогнат за постигането им, хората ги величаят като доблестни и достойни, но ако по някаква причина се оттеглят, биват заклеймени като безчестни страхливци.
Всяка ярка личност — волно или неволно — търси своята нравствена противоположност, също както е при черните и белите фигури на шахматната дъска.
ГРУПИЧКА МОНАХИНИ ПРЕСЕЧЕ ПЪТЯ. Колосаните поли на бонетата им потрепваха подобно криле на големи морски птици. Докато сестрите ситнеха под високите градски порти, изпод краката им с тревожен плясък на криле пилета и гъски се разбягваха встрани, вдигайки пръски вода от калните локви. Две по две монахините безмълвно изчезваха в гъстата мъгла, обгърнала долината в тази част на деня, по посока на камбанния звън, долитащ от близките хълмове.
Хората тук наричаха тази пролет „кървавата“. Черешовите дървета бяха цъфнали рано, много преди снеговете по високите планински върхове да се стопят. Крехките клони се превиха до земята под тежестта на алените цветове. Според някои това било добър знак, символ на новото раждане след дълга мразовита зима, а ранният цъфтеж предвещавал благоденствие. Ала много скоро ледени дъждове попариха цветовете и те измръзнали окапаха, а долината се покри с червени листенца, потъмнели от студа. Приличаха на засъхнала върху рани кръв. Отново се заговори за поличба, този път злокобна.
Високо над долината, подобно на огромна скала, кацнала на самото било на планината, се издигаше абатство „Монглан“. Внушителната като крепост масивна сграда бе останала недокосната от външния свят повече от хилядолетие. Стените представляваха зидани един върху друг слоеве. Оригиналните камъни бяха започнали да се ронят с течение на времето и старите стени бяха доиззидани с нови, подсилени от арки, които служеха като подпори. Резултатът бе мрачна и много потискаща сграда, за която с право се носеха страховити слухове. В абатството бе запазена непокътната най-старата църква във Франция, съхранила старо проклятие, което скоро щеше да бъде събудено за нов живот.
Докато потъмнялата от времето камбана ехтеше и огласяше долината, останалите в манастира монахини една по една вдигнаха очи от заниманията си, оставиха греблата и мотиките и се насочиха към дългите симетрични пътеки между черешовите дървета, за да излязат на стръмния път, виещ се към абатството.
Най-отзад, хванати за ръце, едва кретаха двете млади послушнички Валентин и Мирей. Пристъпваха внимателно с натежали от калта обувки. Бяха необичайна гледка в стройната редица монахини. Къдравата червенокоса Мирей с дълги крака и широки рамене приличаше по-скоро на яко фермерско момиче, отколкото на монахиня. Беше завързала месарска престилка върху расото, а рижите къдрици напираха изпод бонето. Висока почти колкото нея, Валентин имаше вид на по-дребна и крехка. Бледата и кожа изглеждаше почти прозрачна, подчертана от разпиляната по раменете платиненоруса коса. Беше натъпкала бонето в джоба на дрехата си и тътреше крака с открито нежелание.
Най-младите послушнички в абатството, момичетата бяха братовчедки по майчина линия, осиротели по време на страховитата чума, пламнала и опустошила Франция. Вече възрастният граф Реми, дядо на Валентин, бе поверил съдбата и на двете на църквата заедно със значителното си богатство, с надеждата, че за тях ще се грижат добре.
Обстоятелствата, при които бяха отгледани, създадоха неразривна връзка между девойките, изпълнени с присъщата за младите неутолима жажда за живот. Абатисата често чуваше по-възрастните сестри да се оплакват, че поведението им не подобава на уединения живот в абатството, но тя разбираше, че е по-разумно да се опита да ограничи стремленията на младежкия им дух, наместо да ги унищожи.
Очевидно имаше слабост към сирачетата, чувство напълно нетипично за нея, което не си бе позволявала, откакто пое този пост. По-старите сестри с изненада разбраха, че като дете абатисата също имала близка приятелка, от която сега я деляха хиляди километри.
Докато се катереха по стръмния неравен път, Мирей се опитваше да прибере непокорните червени къдрици под бонето, като в същото време теглеше братовчедка си за ръката и се опитваше да й внуши, че леността е непростим грях.
