На другата сутрин дойдоха още подранили гости — двете дами от Германия, които бяха пътували заедно въпреки огромната разлика в произхода им. Естествено, водеха със себе си цяла армия от придворни дами и лакеи и носеха невероятно количество багаж. Същия следобед пристигна и един италианец, придружаван от камериер, секретар, някакъв „експерт“ и двама телохранители. Кой знае къде си е мислил, че отива този господин, за да води охрана. Във всеки случай беше доста странно, че в Дарлингтън Хол можеха да се видят подобни мълчаливи мъжаги, които гледаха подозрително във всички посоки само на няколко метра от италианския си господар. Постепенно през следващите няколко дни стана ясно, че работната схема на телохранителите изисква единият или другият да си ляга по най-необичайно време, за да има винаги дежурен през нощта. Когато обаче за пръв път чух за този режим и се опитах да уведомя мис Кентън, тя отново отказа да разговаря с мен и за да уредя нещата колкото се може по-скоро, аз в действителност бях принуден да й напиша бележка и да я пъхна под вратата на стаята й.
На другия ден пристигнаха още гости, а през следващите два, преди началото на конференцията, Дарлингтън Хол се изпълни с хора от всякакви националности, които разговаряха по стаите или безцелно обикаляха из вестибюла, коридорите и площадките и разглеждаха картините и предметите. Гостите се отнасяха изключително любезно един към друг, но въпреки всичко на този етап в атмосферата витаеше напрежение, заредено с недоверие. Всичко това неизбежно рефлектираше и върху гостуващите камериери и лакеи, които се гледаха с видима студенина, и моите служители бяха доволни, че са прекалено заети, за да прекарват повече време в компанията им.
Някъде по това време, разкъсван между безкрайните изисквания, на които трябваше да откликвам, случайно погледнах през прозореца и зърнах фигурата на младия мистър Кардинал, който беше излязъл да глътне свеж въздух в градината. Както винаги, здраво стискаше куфарчето си и бавно се разхождаше по най-отдалечената пътека, дълбоко вглъбен в мисли. Аз, разбира се, веднага се сетих за мисията си, а и че естественият декор на природата и особено примерът на гъските, които пасяха наблизо, биха осигурили доста подходяща обстановка за деликатното послание. Освен това ми хрумна, че ако бързо изтичам навън и се скрия зад големия рододендрон край пътеката, много скоро и мистър Кардинал ще мине оттам. Тогава щях да изскоча и да го заговоря. Стратегията не беше от най-изтънчените, ала, предполагам, ще се съгласите, че точно тази задача, макар и сама по себе си не маловажна, едва ли бе приоритетна в момента.
Тънък слой скреж покриваше земята и околната растителност, но денят беше мек за това време на годината. Прекосих моравата и се прислоних зад храста. Скоро чух приближаващите се стъпки на мистър Кардинал. За съжаление не прецених добре момента на появяването си. Намеренията ми бяха да изляза иззад храста още докато младежът беше сравнително далеч, за да ме види навреме и да предположи, че съм се упътил към беседката или може би към къщичката на градинаря. Тогава можех да се престоря, че го забелязвам едва сега, и небрежно да го въвлека в разговор. Аз обаче закъснях и се опасявам, че сериозно уплаших младия господин, който незабавно прегърна куфарчето и силно го притисна към гърдите си с две ръце.
— Много съжалявам, сър.
— Господи, Стивънс. Здравата ме стресна. Помислих си, че обстановката е започнала да се нажежава.
— Действително съжалявам, сър, но се налага да ви предам нещо.
— Да, разбира се, само че добре ме уплаши, няма що.
— Ако може, ще говоря направо, сър. Сигурно сте забелязали онези гъски там.
— Гъски? — Той се огледа, леко озадачен. — О, да. Ето ги къде са.
— А също така храстите и цветята. Всъщност това не е най-подходящото време от годината да ги видите в цялата им прелест, ала не може да не се съгласите, сър, че с пукването на пролетта се наблюдава промяна — много специална промяна — наоколо.
— Да, сигурен съм, че паркът не е в най-добрата си форма точно сега, но, честно казано, Стивънс, в момента не ме вълнуват особено тайнствата на природата. Нещата са доста тревожни. Този мосю Дюпон пристигна във възможно най-отвратително настроение. Последното, на което се бяхме надявали.
— Мосю Дюпон е пристигнал тук, в тази къща, сър?
— Преди около половин час. И е в ужасно настроение.
— Извинете ме, сър, трябва незабавно да му обърна нужното внимание.
— Разбира се, Стивънс. Все пак много мило, че излезе да си поприказваме.
— Моля да ме извините, сър. Имах да ви казвам още една-две думи по въпроса за — както вие се изразихте — тайнствата на природата. Ако благоволите да ме изслушате, ще ви бъда безкрайно благодарен. Опасявам се обаче, че това ще трябва да стане някой друг път.
— Ами ще чакам разговора с нетърпение, Стивънс. Макар че лично аз повече си падам по рибите. Знам всичко за рибите, бистрата вода и солта.
