— Аз? Бих желал да знам за какво!
— Защото си бил груб с амтсвахмистъра. В нашето заведение и най-малкото провинение се наказва строго. Вие сте при нас за наказание и поправяне. Който е старателен и работлив, няма от какво да се оплаква, но който се противи, не му върви добре. Отбележи си го! Та колко имаш да лежиш?
— Десет години.
— За какво?
— Защото съм биел жена си и храненичетата и при опит за бягство съм бил ръгнал надзирателя.
— Си бил? Я по-добре си кажи: биех и наръгах, защото тъкмо това си сторил. Можеш ли да четеш?
— Малко, ако е едро напечатано.
— Ей тук на вратата е лепнат един лист хартия, на който пише как изобщо да се държите. Светлина влиза предостатъчно от прозореца. Прочети значи всичко точно, докато се върна и го вземи присърце!
Той напусна килията. Ключалките изщракаха, резетата издрънкаха, после настана тишина. Ужасяващата обстановка не пропусна да окаже въздействието си върху затворника. Той имаше чувството, че някой го е треснал по главата. Седна на старото дървено трикрако столче и захлупи лице в шепи. Така седя дълго време, докато ключалките изщракаха пак и резетата издрънкаха. Надзирателят отвори за втори път.
— Ела!
Той го последва послушно от килията по няколко ходника до едно по-голямо, изпълнено с водна пара помещение, което беше разделено с ниски и тънки дървени стени на няколко отделения. Във всяко от тях имаше вана и трикрако столче. На едно от тези столчета лежаха дрехи, а до тях стоеше сух мъж с ножица и гребен в ръка. Носеше рубашка и панталони от кафяво сукно, а на краката си имаше твърди обуща от говежда кожа. Косите му бяха късо остригани, ала въпреки това му личеше, че по-рано трябва да е видял добри дни.
— Номер две, идва попълнение! — рече надзирателят. — Облечи го! Аз имам сега работа другаде! Но не ми правете номера! След половин час съм пак тук.
Той тръгна и заключи след себе си. Двамата останаха насаме в помещението.
— Седемдесет и четвърти, сядай!
— Кой?
— Ти! Ти сега вече нямаш име, а номер седемдесет и четири. Само с него ще бъдеш наричан.
— Дяволите да го вземат, много мило!
— Не ругай! — прошепна мъжът. После добави по-високо: — Да седнеш, казах! Или чуваш трудно?
Хартман се отпусна на столчето. Другият се залови за гребена и ножицата.
— Какво пък ще става сега, хе? — запита лодкарят.
— Косата трябва да падне. После се изкъпваш и обличаш затворническия тоалет. Твоите дрехи отиват в тая торба, която има твоя номер и ще бъдат съхранявани до освобождението ти.
— Е, какво пък, като не може другояче!
Рязането на косите започна. Същевременно назованият „Номер две“ зашепна:
— Не си движи устните, когато говориш. Наблюдавани сме зорко през малките дупки над ваната. Какъв си?
— Рибар.
— Откъде?
— От Фалум.
— А-а, от морския курорт Фалум?
— Да. Познат ли ти е?
— Често съм бил там. Не знаеш ли дали това лято граф Хоенег е посетил курорта?
— Преди три месеца беше там. От това време съм затворен. Познаваш ли го?
— Много добре.
— Кой си ти всъщност?
— Това не е толкова важно! — При все това обитаващата в повечето хора суетност победи и той продължи: — Не бях нещо обикновено. Графът беше мой приятел.
— Я гледай! — възкликна Хартман учудено. — Аз съм тук заради Лудия граф.
— Как тъй?
Хартман зашептя през леко отворените устни:
— Той плавал с лодка и съборил дъщерята на майор Хелбиг във водата. Моят хлапак цамбурнал после графа, за което аз му теглих един малко по-здрав лобут. Бях доложен за това и арестуван. Поисках да избягам, като повалях един надзирател с ножа. За тая работа получих десет години.
— А момчето?
— Нищо. Графът дори трябваше да плати разноските.
— Да, такъв ни е сегашният хал. По-рано при старото правителство беше по-добре. Но аз вече съм готов. Сега се съблечи и влизай във ваната! Аз ще взема дрехите ти.
— Какъв си ти тук всъщност?
— Баняджия.
— И какво получаваш за това?
— Шест пфенинга дневно.
— По дяволите, това е много!
— Да, много е. Ти пълни три месеца няма да получаваш нищо, а после дневно по три пфенинга, но само ако си си свършил определената за деня норма.
— Какво означава норма?
— Бройката, която имаш да изработваш на ден. Не я ли изпълниш, ще бъдеш наказан с карцер, лишение от храна или дори с тояга. А понеже си трета дисциплинарна класа, то от трите ти дневни пфенинга ще ти бъде приспадай един. Та значи ти ще получаваш само два.
— Ами какъв е тоя номер с класата?
— Който се е провинил при докарването или е наказан тук, получава трета класа, който е доставен добре — втора, а който много дълго време се е държал отлично — първа. Първа класа носи лъскаво копче, втора — жълто, а третата — черно.
— Значи ти имаш първа класа?
