Взимането на душ щеше да е изпитание. Дори стигането до банята беше мисия. Добрата новина бе, че сапунът и водата донякъде я съживиха и изглеждаше, сякаш стомахът й е склонен на някаква храна. Остави косата си да изсъхне от само себе си, слезе по стълбите и включи кафе машината. Планът й беше да сложи малко ред в главата си и да проведе няколко телефонни разговора. Каквото и да се случеше, на другия ден щеше да работи и искаше да изясни някои неща, преди да се появи в болницата.
Влезе в дневната с чаша в ръка и седна на дивана. Стисна я между дланите си с надеждата, че Капитан Кофеин ще й дойде на помощ и ще я превърне отново в човешко същество. Погледна към облечените в копринен плат възглавнички и примигна. Бяха същите, които майка й беше приглаждала така често, тези, служили й за барометър дали всичко у дома е наред, или не, и Джейн се почуди кога за последно ги е използвала, за да седне върху тях. Вероятно никога. Като нищо последните, седели на тях, са били родителите й.
Не, сигурно някой гост. Родителите й винаги се настаняваха на комплект съответстващи си столове в библиотеката. Баща й — отдясно с лула и вестник, а майка й — отляво с гоблен в скута си. Двамата бяха като излезли от музея с восъчни фигури на мадам Тюсо, от изложба на благоденстващи двойки, които никога не говорят помежду си.
Джейн се замисли за празненствата, които бяха устройвали. Всички тези хора, кръжащи из голямата колониална къща, униформена прислуга, сервираща палачинки с пълнеж от гъбен пастет. Гостите винаги бяха едни и същи, също така разговорите, коктейлните черни рокли и костюмите. Единствената разлика беше в сезоните и ритмичността беше нарушена единствено след смъртта на Хана. След погребението соаретата бяха прекратени за около шест месеца по нареждане на баща й, но после всичко започна отново. Готова или не, партитата бяха на дневен ред. И макар че майка й изглеждаше крехка, сякаш ще се счупи, нанасяше грима си, обличаше черната рокля и заставаше до вратата с фалшива усмивка на лицето и перли на врата.
Хана наистина обичаше тези партита.
Джейн се намръщи и притисна с ръка сърцето си, защото осъзна кога беше чувствала тази болка преди. Липсата на Хана в живота й беше предизвикала същото болезнено напрежение.
Странно защо се събуди така скърбяща. Не беше изгубила никого.
Отпи от кафето си и й се прииска да си беше направила какао. В съзнанието й изникна неясният образ на мъж, държащ чаша. В нея имаше какао, което той беше направил за Джейн, защото… я напускаше. О, боже… той си тръгваше.
Остра болка прониза главата й, заличавайки обърканото видение. Точно тогава на вратата се позвъни. Тя потърка носа си и хвърли поглед към коридора. Никак не се чувстваше готова за социални контакти.
Отново се позвъни.
Наложи си да се изправи на крака и се затътри до входната врата. Отключи и си помисли, че ако са мисионери, здравата ще ги причести с…
— Манело?
Шефът на хирургията стоеше на прага й с типичното си самоуверено излъчване. Сякаш мястото му беше на изтривалката й с надпис „Добре дошли“ само защото той беше решил така. Беше облечен в хирургическа престилка и панталони, а върху тях носеше фино кадифено палто в същия наситен кафен цвят като очите му. Поршето му заемаше половината й алея.
— Дойдох да проверя да не си умряла.
Джейн нямаше как да не се усмихне.
— Боже, Манело, не е нужно да си такъв романтик.
— На нищо не приличаш.
— А сега и комплименти. Стига. Караш ме да се изчервявам.
— Ще вляза.
— Разбира се, че ще влезеш — промърмори тя и отстъпи настрани.
Той се огледа наоколо, докато събличаше палтото си.
— Всеки път, като дойда тук, си мисля колко не ти съответства това обзавеждане.
— Очакваш апартаментът ми да е натруфен и боядисан в розово ли? — Тя затвори вратата и я заключи.
— Не, когато дойдох за първи път, очаквах да е празен като моя.
Манело живееше в „Комодор“. Онази висока сграда с апартаменти, приличаща на хотел „Риц“, но домът му приличаше по-скоро на фитнес зала. Вътре имаше единствено спортни съоръжения, легло и кафе машина.
— Да — съгласи се тя, — не би се класирал за страниците на „Красив дом“.
— Кажи ми как си, Уиткъм? — Когато я погледна, лицето му не показваше емоции, но очите му искряха и тя се замисли за последния разговор, който бяха провели, когато беше признал, че има чувства към нея. Подробностите за казаното й се губеха, но имаше някакъв бегъл спомен, че се беше случило в реанимацията, над леглото на пациент.
Главата я заболя отново и тя примигна, а Манело изкомандва:
— Седни. Веднага.
Може би идеята беше добра. Тя тръгна обратно към дивана.
— Искаш ли кафе?
— В кухнята е, нали?
— Ще отида…
— Мога да си сипя сам. От години се упражнявам. Сядай.
Джейн седна на дивана и пристегна халата си. Разтърка слепоочия. Дявол да го вземе, щеше ли някога отново да се почувства нормално?
Манело се върна точно когато тя се наведе напред и опря глава на дланите си. Това мигом го прехвърли на професионална вълна. Той остави чашата си върху една от книгите за архитектура на майката на Джейн и коленичи.
— Кажи ми какво става?
— Главата ми — изпъшка Джейн.
