— Дай да видя очите ти.
Тя се опита да се изправи.
— Вече е по-добре…
— Тихо. — Манело внимателно хвана китките й и отдръпна ръцете й от лицето. — Ще проверя зениците ти. Наклони глава назад.
Джейн се предаде. Просто се предаде и се отпусна на дивана.
— Не съм се чувствала така зле от години.
Палецът и показалецът на Мани се приближиха към дясното й око и леко повдигнаха клепача. Извади фенерче с размерите на химикалка. Беше толкова близо, че тя виждаше дългите му мигли, наболата му брада, миниатюрните пори по кожата му. Миришеше хубаво. На парфюм.
Каква ли марка ползваше, запита се замаяно.
— Добре, че дойдох подготвен — заговори той и включи фенерчето.
— Да, ти си същински бойскаут. Внимавай с това нещо.
Опита се да мигне точно когато насочи светлината към окото й, но той не й позволи.
— Това влошава ли главоболието ти? — попита и се прехвърли към лявото око.
— О, не. Кара ме да се чувствам чудесно. Не мога да дочакам да… Дявол да го вземе. Светлината наистина е ярка.
Той изключи фенерчето и го пъхна обратно в горния си джоб.
— Зениците се разширяват нормално.
— Какво успокоение. Предполагам, че ако реша да чета под светлината на карбонова лампа, няма да имам проблем, нали?
Той хвана китката й, опря показалеца си на точката на пулса и погледна часовника си.
— Ще ми връчиш ли сметка за този преглед? — попита тя.
— Тихо.
— Защото мисля, че съм зле с парите.
— Тихо.
Беше странно да я третират като пациент и това, че трябваше да си държи устата затворена, влошаваше нещата. Явно имаше нещо вярно в това, че можеш да прикриеш неловките моменти с приказки…
Тъмна стая. Мъж, лежащ на легло. Тя говори… Говори за… Погребението на Хана.
Усети поредна пронизваща болка в главата и пое дълбоко въздух.
— По дяволите.
Манело пусна китката й и положи длан на челото й.
— Не си топла. — Пръстите му опипаха двете страни на врата й точно под челюстта.
Докато се мръщеше и притискаше съответните места, тя каза:
— Нямам възпалено гърло.
— Жлезите ти не са подути. — Пръстите му се плъзнаха надолу по шията й и тя примигна. Той наклони главата й на една страна. — Какво е това, по дяволите?
— Кое?
— Тук имаш синина. Или нещо такова. Какво те е ухапало?
Тя повдигна ръка.
— А, това ли. Не знам какво е, нито кога се е случило.
— Зараства добре. — Той опипа основата на шията й точно над ключицата. — Да, няма подуване. Джейн, не знам как да ти го кажа, но… нямаш грип.
— Разбира се, че имам.
— Не, нямаш.
— Ти си ортопед, не спец по заразни болести.
— Имунната ти система не реагира, Уиткъм.
Тя провери състоянието на гърлото си. Замисли се за факта, че не киха, не кашля и не повръща. Какво беше другото обяснение тогава?
— Искам да ти направя скенер на главата.
— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.
— На такива с подобни на твоите симптоми ли? Задължително.
— А аз мислех, че съм по-специална. — Тя му се усмихна леко и затвори очи. — Ще се оправя, Манело. Имам нужда да се върна на работа.
Настъпи дълго мълчание и тя осъзна, че ръцете му лежат на коленете й. А той още беше наведен над нея.
Повдигна клепачи. Мануел Манело я гледаше, но не като лекар, а като мъж, когото го е грижа за нея. Изглеждаше привлекателен. Особено в този момент… Но нещо не беше както трябва. Не с него, а с нея.
Той отметна косата й назад.
— Джейн…
— Какво?
— Ще ми позволиш ли да ти запиша час за скенер? — Тя се канеше да го отреже, но той я спря. — Приеми, че ми правиш услуга. Няма да си простя, ако се окаже, че нещо не е наред, а аз не съм настоял за това.
— Добре. Хубаво. Но не е нужно.
— Благодаря ти. — Последва кратка пауза. После той се наведе към нея и я целуна по устните.
От Другата страна Вишъс се взираше надолу към Кормия и му се прииска да се застреля. След колебливото й признание, че никога преди не е виждала мъж, се беше почувствал ужасно зле. Така и не му беше хрумвало, че тя е общувала само с жени. Ако бе родена след смъртта на последния Примейл, къде би могла да срещне някого от противоположния пол? Естествено беше да се ужасява от него.
— Мили боже — промърмори, дръпна силно от ръчно свитата си цигара и я отдели от устата си. Тръскаше върху мраморния под на амфитеатъра, но не го беше грижа. — Напълно разбирам колко трудно е било за теб. Предположих, че…
Беше предположил, че тя ще тича по петите му. Вместо това се оказа, че тя не се чувства по-добре от него самия.
— Да, ужасно съжалявам.
Тя повдигна клепачи изненадано, а очите й с цвят на нефрит заблестяха.
С тон, който се надяваше да мине за любезен, той попита:
— Искаш ли… — Направи жест помежду им с ръката, с която държеше цигарата. — Искаш ли свързването?
Тя не каза нищо и той поклати глава.
— Виждам го в очите ти. Искаш да избягаш от мен, и то не само защото си уплашена. Искаш да избягаш от това, което ни предстои да правим. Така ли е?
Тя вдигна длани пред лицето си. Тежките дипли на робата се свлякоха от тънките й ръце към свивките на лактите. С тих глас произнесе:
