Тя погледна с ужас към другия край на покоите си. Към място, където никога не ходеше. Или поне не през последните два века.
Беше предала още някого.
С натежало сърце тя се приближи и отвори със силата на волята си двойно заключената врата. Стоманата се счупи. От изпълненото с влага помещение се разнесе фина мъгла. Наистина ли беше минало толкова време?
Скрайб Върджин пристъпи вътре и се взря в сенчестата фигура, зареяна над пода.
Нейната дъщеря. Близначката на Ви. Пейн.
Скрайб Върджин дълго бе убеждавала сама себе си, че беше по-добре и по-безопасно за дъщеря й да съществува в този покой. Но сега не беше толкова сигурна. Решенията, които се беше опитала да взема вместо сина си, бяха довели до лош край. Може би това важеше и за детето й от противоположния пол.
Скрайб Върджин се загледа в лицето на дъщеря си. Пейн не беше като другите жени още от раждането си. Имаше войнствения инстинкт на баща си и потребността от битки и би била толкова доволна да прекарва времето си с Избраниците, колкото лъв би се радвал да бъде затворен в клетка с мишка.
Може би беше време да освободи дъщеря си, както беше постъпила със сина си. Така би било справедливо. Закрилата й се беше оказала със съмнителна стойност.
Но не искаше да я пусне да си върви. Особено след като не можеше да очаква тя да храни повече любов към нея от сина й. Би изгубила и двамата.
Борейки се с бремето на мислите си тя понечи по навик да излезе на двора и да потърси утеха при птичките си. Там обаче не я очакваше нищо. Нямаше го жизнерадостното им чуруликане, което да я разведри.
И Скрайб Върджин остана в личните си покои. Носеше се в застиналата тишина, без да спира, преминавайки от празна стая в друга празна стая. Докато убиваше времето така, безграничната природа на нейното несъществуване беше като плащ от игли, стелещ се върху нея. Хиляди малки пробождания от болка и тъга.
За нея не се задаваше избавление или облекчение, нито покой, доброта или утеха. Както винаги досега, тя беше сама насред света, сътворен от нея.
Джейн беше ходила в апартамента на Мани Манело веднъж или два пъти. Бяха прекарвали заедно времето си единствено в болницата.
Достойно мъжко жилище. Наистина сериозна работа. Още малко спортни съоръжения и би се превърнало в спортния магазин „Дикс“.
Донякъде й напомняше за Дупката.
Отиде в дневната и разгледа колекциите му от филми и компактдискове. Също и списанията. Да, определено би се спогодил с Бъч и Ви. Очевидно имаше доживотен абонамент за „Спортс илюстрейтид“ точно като тях. И пазеше старите броеве също както правеха те. Държеше на питието си, но беше любител на „Джак Даниълс“, а не на „Грей Гус“ или „Лагавулин“.
Наведе се и трябваше да фокусира енергията си, за да вдигне най-новия, петдесет и седми брой. Осъзна, че е дух, точно от един ден. Бяха минали двайсет и четири часа, откакто със Скрайб Върджин се появиха в стаята на Ви.
Нещата се подреждаха. Сексът за нея като член на немъртвите беше точно толкова добър, както когато беше жива. Всъщност с Ви щяха да се срещнат в пентхауса му в края на вечерта. Искаше да бъде „обработен“, както се беше изразил с блясък в погледа, и тя изпитваше огромно желание да поглези мъжа си.
Джейн остави списанието и се разходи наоколо, после зачака до един от прозорците.
Щеше да е трудно. Сбогуването винаги бе трудно.
С Ви бяха обсъдили как да напусне света на хората. Инсценираната от него катастрофа даваше някакво обяснение за изчезването й. Тялото й никога нямаше да бъде открито, но районът, в който беше изоставил аудито, беше хълмист и с гъста растителност. Надяваше се от полицията да закрият случая, след като организират претърсване, но подробностите не бяха съществени. Тя никога нямаше да се върне. Така че нямаше значение.
Колкото до притежанията й, единственото нещо със стойност за нея в апартамента й беше снимката им с Хана. Ви се беше върнал и я беше взел. Останалите й вещи щяха да бъдат разпродадени от адвоката, когото беше посочила за изпълнител на завещанието й преди две години. Приходите щяха да отидат за „Св. Франсис“.
Щеше да й е мъчно за книгите й, но Ви обеща да й купи нови. И въпреки че не беше съвсем същото, тя вярваше, че с времето ще се привърже и към тях.
Мани беше единственият нерешен проблем. Чу се подрънкване на ключове и вратата се отвори. Джейн отстъпи назад и се скри в сенките, когато Мани влезе и хвърли черния си сак „Найк“, после се отправи към кухнята. Изглеждаше изтощен. И съкрушен.
Първата й реакция беше да се приближи към него, но знаеше, че е по-добре да го изчака да заспи. По тази причина беше дошла толкова късно, с надеждата той вече да е в леглото. Очевидно беше работил, докато вече не може да стои на краката си.
Когато се появи отново в коридора, носеше чаша с вода. Спря и погледна в нейната посока намръщен… но после продължи към спалнята си.
Тя чу душа. Стъпки. После леко изруга, изтягайки се в леглото. Очевидно беше схванат.
Чака още дълго. Най-накрая тръгна по коридора.
