— Уха. Това изцяло променя идеята на пенсионното осигуряване. — Тя се наведе напред. — Завърти си главата. Искам да погледна мастилото на лицето ти.
Разтърсен от спомените си, Ви направи това, за което го помоли, защото не беше способен да протестира логично. Все пак, когато ръката й приближи лицето му, той трепна.
Тя я отдръпна, без да го докосне.
— Не са ти ги направили по твое желание, нали? Вероятно по същото време като кастрацията, познах ли?
Ви усети как вътрешностите му се свиват на топка, но не се отдръпна от нея. Никак не понасяше женско съчувствие, но работата бе там, че в тона на Джейн нямаше такова, тя просто съобщаваше факт. Беше директна. Затова и той можеше да й отговори спокойно и директно.
— Да. По същото време.
— Ще предположа, че са предупреждения, тъй като ги имаш на ръката, на слепоочието, по бедрата и слабините. Предполагам, че са свързани с енергията в ръката ти, с телепатията ти и с въпроса за създаването на потомство.
Защо ли не се бе изненадал от нейните заключения?
— Да, така е.
Гласът й се сниши.
— Затова изпадна в паника, когато ти казах, че ще те вържа. В болницата, в спешното отделение. Вързали са те, нали?
Той само се прокашля.
— Направили са го, нали, Ви?
Той взе дистанционното на телевизора.
— Искаш ли да гледаш нещо друго?
Настана продължително мълчание, докато той сменяше каналите.
— Повърнах на погребението на сестра ми.
Пръстът му престана да превключва, като спря на „Мълчанието на агнетата“. Той я погледна.
— Сериозно ли?
— Най-голямото неудобство и срам в живота ми. И не само заради момента, в който се случи. Направих го върху баща ми.
Кларис Старлинг седна на един стол пред килията на Лектър, а Ви копнееше да узнае още за Джейн. Искаше да научи всяка подробност от живота й — от раждането й до този момент — и искаше да го чуе още сега.
— Разкажи ми какво се случи.
Джейн прочисти гърлото си, сякаш събираше кураж, а Ви не можеше да избегне сравнението с филма, като той беше чудовището, затворено в килия, а Джейн — изворът на добро, която малко по малко разкриваше себе си, за да удовлетвори злодея.
Но имаше също толкова силна нужда от това познание, колкото от кръвта за оцеляването си.
— Какво се случи, Джейн?
— Ами… баща ми беше голям привърженик на овесената каша.
— Овесена каша? — Тя не продължи и той я подкани: — Разкажи ми.
Джейн скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в краката си. После очите й срещнаха неговите.
— Да сме наясно, причината да говоря за това, е ти да ми разкажеш какво ти се е случило. Танто за танто. Все едно си показваме белезите един на друг. Като например от падане по време на летен лагер, или от порязване на консервена кутия, или от удар по главата с… — Тя се намръщи. — Добре… може би примерите не бяха добри, като се има предвид колко бързо зарастват раните при вас, но се сещаш какво искам да кажа.
Ви не можа да сдържи усмивката си.
— Схванах смисъла.
— Важното е да е честно. Щом аз ще си кажа всичко, и ти ще го направиш. Договорихме ли се?
— По дяволите… — Но пък искаше да узнае повече за нея. — Е, добре.
— И така, за баща ми и овесената каша. Той…
— Джейн?
— Какво?
— Харесвам те. Много.
Нямаше как да не го вмъкна.
Тя примигна няколко пъти. После отново прочисти гърлото си.
— Разказваше за овесената каша.
— Точно така… е… както казах, баща ми беше голям привърженик на овесената каша. Караше ни всички да я ядем на закуска, дори и през лятото. С майка ми и сестра ми трябваше да се давим с тази гадост заради него и той искаше да изядем всичко в чиниите си. Гледаше ни как се храним, сякаш играехме голф и можехме да направим грешен удар. Кълна се, че преценяваше наклона на гръбнака ми и начина, по който държах лъжицата си. На вечеря той… — Тя спря. — Отклонявам се от темата.
— Мога да те слушам как говориш с часове, за да не се фокусирам върху моя разказ.
— Да, е… фокусирането е важно.
— Само ако си микроскоп.
Тя се усмихна леко.
— И пак за овесената каша. Сестра ми умря на рождения ми ден, в петък през нощта. Погребението беше организирано бързо, защото баща ми трябваше да изнася доклад в Канада следващата сряда. По-късно разбрах, че го е включил в графика си в деня, когато Хана беше намерена мъртва в леглото си, сигурно за да ускори нещата. И така… в деня на погребението станах и се чувствах ужасно. Повече от ужасно. Гадеше ми се. Хана… Хана беше единственото истинско нещо в къщата, която беше пълна с красиви вещи. Тя беше разхвърляна, и шумна, и щастлива… Обичах я толкова много, не можех да понеса мисълта, че ще я сложим в земята. Нямаше да й хареса да е затворена така. Да… и така, за погребението, майка ми излезе и ми купи черна рокля с двуредно закопчаване. За беда сутринта преди погребението, когато се опитах да я облека, не ми беше по мярка. Беше твърде тясна, направо не можех да дишам в нея.
— И естествено ти е станало още по-зле на стомаха.
