Сред бъркотията в главата си Вишъс се опита да прецени ефекта от двата възможни отговора. Спря се на истината не от чувство за честност, а за да се предпази.
— Аз… отричам.
— Отричаш ли и останалото, което те казват?
— Какво… казват… те?
— Че си убил другаря си в реката с ръката си.
Това беше лъжа и другите момчета, които бяха там, знаеха, че е така, защото видяха претранса да пада по своя вина. Вероятно жените бяха направили това предположение, защото по време на смъртта му Ви беше наблизо. Защо останалите мъже биха искали да разпространяват доказателство за мощта на Ви?
Или може би им беше от полза? Ако нямаше жена, която да храни Ви, той щеше да умре. Което нямаше да е зле за останалите претранси.
— Ти какво твърдиш? — упорстваше баща му.
Ви се нуждаеше от демонстрация на сила и промълви:
— Аз го убих.
Изпод брадата на Блъдлетър цъфна широка усмивка.
— Така и предполагах. Заради усилието ти ще ти доведа жена.
Наистина му доведоха една и той се нахрани. Трансформацията беше жестока, дълга и изтощителна и докато преминаваше през нея, той надхвърли размерите на постелката си, а ръцете и краката му мръзнеха върху студения под на пещерата като месо от пресен улов.
Независимо че като последица се пробуди и сексуалното му желание, жената, която бяха накарали да го нахрани, не искаше да има нищо общо с него. Даде му кръв едва колкото да преживее промяната, после го остави сам да понася разтягането на костите си и опъването на мускулите до скъсване. Никой не се погрижи за него и в страданието си той викаше мислено майката, която го бе родила. Представяше си как идва при него и го обгръща с любов, гали косата му и му казва, че всичко ще е наред. В жалките му видения тя го наричаше любимия си люлен.
Подарък.
Би му харесало да е подарък за някого. Подаръците ги ценяха, обгрижваха ги и ги пазеха. Дневникът на воина Дариъс беше подарък за Ви, нищо че дарителят може би не знаеше каква добрина бе сторил, като го бе оставил.
Подарък.
Когато тялото на Ви престана да се променя, той заспа, но се събуди от глад за месо. Дрехите му се бяха разкъсали при трансформацията, затова той се уви в една кожа и тръгна бос към мястото за готвене. Нямаше много за ядене. Изгриза един кокал от бут, откри още сухи корички и шепа брашно.
Ближеше белите прашинки от ръката си, когато баща му каза зад него:
— Време е за бой.
— За какво се замисли? — попита Джейн. — Целият се напрегна.
Ви с усилие се върна в настоящето. По някаква причина не я излъга.
— Мисля за татуировките си.
— Откога ги имаш?
— От почти три века.
Тя подсвирна.
— Боже, толкова ли дълго живеете?
— По-дълго. Ако приемем, че не бъда убит в бой, и вие, глупавите хора, не взривите планетата, ще съм жив още седемстотин години.
