Отмъстена любов полностью

Но се налагаше да държи члена си извън играта. Как иначе биха се получили нещата? Вече не съм импотентен. Чудо на чудесата. Ти пробуди инстинкта ми за маркиране, така че вампирът у мен печели надмощие над симпата. Това, разбира се, означава, че ще трябва да приемеш шипа ми, както и това къде се е намирало парчето месо, висящо между краката ми, през последните двайсет и пет години. Но иначе всичко е супер, нали?

Да, нямаше търпение да постави Елена в подобно положение.

А и случващото се му беше достатъчно. Да й доставя удоволствие, да й служи сексуално му беше достатъчно...

-Рив?

Той погледна към нея. Предвид дрезгавия й глас и еротичния блясък в очите й, беше готов да се съгласи на всичко.

- Да? - отново облиза зърното й.

- Отвори уста.

Рив се намръщи, но направи, каквото му беше наредено, учуден защо...

Елена се протегна и опипа уголемените му кучешки зъби.

- Каза, че ти допада да ме задоволяваш и това си личи. Тези тук са толкова удължени... и остри... и бели...

Тя размърда бедра, като че възбудена от казаното и той знаеше накъде клони.

- Да, но...

- Би ми харесало, ако ги използваш върху мен. Сега.

- Елена...

Особеният блясък започна да напуска лицето й.

- Нещо против кръвта ми ли имаш?

- Боже, не.

- Тогава защо не искаш да се храниш от мен? - Тя се изправи до седнало положение и сложи една възглавница пред гърдите си, а русата й коса се спусна над лицето. - О, ясно. Вече си се нахранил от нея.

- Боже, не. - Би предпочел да погълне кръвта на лесър. Би пил кръвта на прегазена сърна, лежаща в канавката, преди да впие зъби във вената на Принцесата.

- Не използваш ли вената й?

Той погледна Елена мрачно и поклати глава.

- Не го правя и никога няма да го направя.

Елена въздъхна и отметна коса назад.

- Съжалявам. Не знам дали имам правото да задавам такива въпроси.

- Имаш. - Той пое ръката й. - Имаш пълното право. Не че... не можеш да питаш...

Думите му увиснаха във въздуха, а двата му свята се сблъскаха един с друг и около него полетяха отломки. Разбира се, че можеше да пита... той просто не можеше да й отговори.

Или пък можеше?

- Ти си тази, която желая - каза той в опит да се придържа към истината, доколкото му бе възможно. - Ти си тази, в която искам да бъда. - Той поклати глава, осъзнал какво е казал. -Със. Искам да кажа, с която искам да бъда. Колкото до храненето? Желая ли го от теб? По дяволите, да. Но...

- Значи не би трябвало да има „но".

Нямаше. Той имаше чувството, че ще се хвърли върху нея и ще засмуче от вената й. Членът му беше готов дори сега, докато само го обсъждаха.

- Това е достатъчно за мен, Елена. Да те задоволявам ми е напълно достатъчно.

Тя се намръщи.

- Тогава имаш някакъв проблем с произхода ми.

-Моля?

- Мислиш, че кръвта ми е слаба ли? Защото в интерес на истината мога да проследя потеклото си доста назад в средите на аристокрацията. С баща ми може да преживяваме трудни времена, но поколения наред и през по-голямата част от неговия живот сме били членове на глимерата. - Рив потръпна, а тя стана от леглото, като използваше възглавницата, за да се прикрие. - Не знам откъде произлиза твоето семейство, но мога да те уверя, че течащото във вените ми е доста приемливо.

- Елена, въпросът не е в това.

- Сигурен ли си? - Тя отиде до мястото, където той беше съблякъл дрехите й. Първо облече бикините и сутиена, а после вдигна черния си панталон.

Рив не можеше да си представи защо задоволяването на потребността му от кръв беше толкова важно за нея. С какво би я удовлетворило това? Но може би в това се състоеше разликата между тях. Нейната цел не беше да използва околните, така че сметките й не опираха до това какво ще извлече. Докато той, дори когато ставаше дума да й достави удоволствие, определено получаваше нещо докато я задоволяваше. Когато я гледаше как се гърчи под устните му, той се чувстваше могъщ и силен, истински мъж, не някакъв безполов чудовищен социопат.

Тя не беше като него. И той я обичаше именно заради това.

О... боже. Нима...

Да, точно така.

Осъзнатото накара Рив да стане от леглото и да отиде до нея. Хвана ръцете й, които закопчаваха панталоните. Тя спря и погледна нагоре към него.

- Не е заради теб - каза й. - Можеш да ми вярваш.

Ривендж я придърпа към тялото си.

- Тогава го докажи - отговори тя тихо.

Той се отдръпна и остана загледан в лицето й задълго.

Кучешките зъби напираха в устата му, нямаше съмнение по въпроса. И той чувстваше глада в стомаха си. Остър и мъчителен.

- Елена...

-Докажи го!

Той не можеше да откаже. Нямаше сили да я отблъсне. Беше погрешно поради толкова много причини, но той я желаеше, нуждаеше се от нея, копнееше за нея. Рив внимателно отметна косата от шията й.

- Ще бъда нежен.

- Не е нужно.

- Аз все пак ще бъда нежен.