Горгоните, хидрите и химерите — страшните разкази за Келено80 и харпиите — всички те може и да се пораждат отново и отново в съзнанията на суеверните люде, ала всъщност са били там и преди. Те са своеобразни копия и реплики… чиито архетипи, заложени в самите нас, са изконни и вечни. Как другояче да си обясним факта, че онова, за което сме абсолютно убедени, че е измислица, не спира да ни оказва влияние? Нима се страхуваме от него, тъй като се боим да не ни навреди физически? О, в никакъв случай! Тези страхове имат неизмеримо по-древен произход. Тяхното начало се корени отвъд физическото ни тяло — или, казано по друг начин, и без физическото ни тяло те щяха да си бъдат същите… Така че страхът, за който иде реч, има чисто духовна природа… и обстоятелството, че е толкова силен, макар и да не е обвързан с нито един земен обект, както и че преобладава в периода на нашето безгрешно младенчество… ни изправя пред трудности, чието разрешаване би ни позволило да проникнем в глъбините на доземното ни съществувание и да надзърнем (макар и крадешком) в страната на сенките, забулила далечното минало на човека.
I.
Когато пътешественикът, странстващ из северните райони на Централен Масачузетс, се заблуди и сбърка пътя на разклонението при Ейлсбъри веднага след Дийнс Корнър, то ще се озове сред пустееща и извънредно любопитна местност. Теренът става все по-хълмист, пътеката — все по-стръмна, а обраслите с трънливи шубраци скални стени застрашително надвисват над коловозите на прашния, лъкатушещ черен път, сякаш искат да го задушат в студената си прегръдка. Дърветата от ширналите се горски масиви започват да ти се струват доста по-големи, а дивите треви, храсталаци и плевели се радват на такова противно изобилие, каквото трудно можеш да срещнеш сред по-гъсто заселените с хора райони. В същото време обработваемите земи стават все по-оскъдни и се срещат все по-рядко, а малобройните, разпилени тук-там постройки като че ли са белязани от удивително сходния отпечатък на старостта, разрухата и нищетата. Без сам да знае защо, пътешественикът не се осмелява да попита за пътя никого от мрачните кореняци, които го изпровождат с навъсени погледи, докато стоят на порутените си веранди или насред полегатите, осеяни с камънак поляни. Самотните им фигури изглеждат толкова безмълвни и потайни, че неволно пораждат мисли за забранени, скверни неща, от които е благоразумно да се стои по-далеч. Когато пътят те издигне толкова високо, та взорът ти успее да обгърне гъстите гори в подножието, усещането за смътна тревога и глождещо безпокойство се засилва. Върховете изглеждат прекалено заоблени и симетрични, за да се чувстваш приятно и спокойно, а в допълнение към това от време на време на фона на чистото небе се открояват с особена яснота високи каменни колони, които сякаш увенчават планинските хребети със странните си пръстени.
Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започне да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се нагнетява и на здрачаване прераства даже в страх. Тогава невидими козодои надават своите крясъци, а рояци неестествено едри светулки танцуват в ритъма на хрипливите, противни отгласи от несекващо жабешко крякане. Тънката, сияеща в сумрака ивица на горното течение на Мискатоник поразително наподобява пълзяща змия, докато реката се извива и лъкатуши в подножията на куполообразните хълмове.