Въпреки това мъжете със сиво-кафяви униформи едва ли ще забравят някога тази нощ и ще разказват на внуците си за нея, както ще разказват и за Улицата, понеже малко преди зазоряване мнозина от тях бяха изпратени там на мисия, която нямаше нищо общо с очакваната от тях. Оказа се, че водачите на анархистите са свили змийското си гнездо между старите, проядени от червеите стени на няколко съмнителни сгради, разнебитени от атаките на времето и стихиите, ала онова, което се случи, порази дълбоко всички и ги накара да се замислят дали се касаеше само за странно съвпадение… Събитието наистина изглеждаше невероятно, но в същото време си беше съвсем закономерно и естествено. В ранния предутринен час, като гръм от ясно небе, проядените от червеи стени изведнъж потрепериха в титанична конвулсия и в същия миг се сгромолясаха, оставяйки подире си само два тухлени комина и частица от единствения здрав зид в околността. Всичко останало — в това число пекарната на Петрович, училището по съвременна икономика, „Съркъл Соушъл Клъб“ и кафе „Либърти“ — бе погребано под развалините. Един поет и някакъв пътешественик, озовали се сред тълпата, привлечена от необичайното зрелище, разказваха необикновени неща. Поетът твърдеше, че малко след срутването зърнал сред руините призрачните очертания на красиви старинни къщи, пред които се издигали величествени брястове, дъбове и кленове, докато пътешественикът заяви, че вместо присъщото за района зловоние доловил благоуханен аромат, сякаш наоколо внезапно били разцъфнали розови храсти. Ала всеки знае, че бляновете на поетите са лъжовни, а думите на странниците не бива да се приемат за чиста монета…
Някои вярват, че местата и предметите, сред които живеем, имат душа; други не споделят този възглед и го подминават със снизходителна насмешка. Аз няма да вземам ролята на съдия в този спор; просто ви разказах за една Улица.
Според мен няма нищо по-абсурдно от широко разпространеното схващане, че под така нареченото „простодушие“ автоматично се подразбира благоразумие, трудолюбие и добродетел. Ако ви кажа, че действието на разказа, който сте на път да прочетете, се развива в едно спокойно селце, а сюжетът повествува за произшествие, случило се в гробищната крипта с местния гробар — немарлив, грубоват и дебелокож човек — навярно всеки здравомислещ читател ще се настрои за пасторална, забавна и дори комична история. Обаче Бог ми е свидетел, че необикновеният инцидент — за който мога да разкажа едва сега, след кончината на Джордж Бърч — си има своята тъмна страна, пред която бледнеят и най-мрачните и сурови житейски трагедии.
След този инцидент Бърч стана инвалид и през 1881 година смени работата си. Всички, които го познаваха, ще ви кажат, че гробарят никога не навлизаше в подробности за случилото се и всячески се стараеше да избягва тази тема. По подобен начин се държеше и доктор Дейвис — лекуващият го лекар, който също почина преди няколко години. Според хорската мълва физическият недъг на Бърч се появил в резултат на контузия по време на измъкването му от криптата на селското гробище на Пек Вали, където по непредпазливост се затворил и успял да се спаси едва след девет часа с цената на неимоверни усилия. Това бе самата истина, но в тази история имаше и други, доста по-угнетяващи и зловещи обстоятелства, за които той ми разказваше шепнешком, когато изпадаше в състояние на силно алкохолно опиянение. Предполагам, че откровеността му се дължеше на обстоятелството, че все пак бях негов лекар, а след смъртта на стария Дейвис гробарят изпитваше необходимост да общува с някого, пред когото да излива душата си. Той самият бе ерген и всичките му родственици бяха измрели.
Както вече споменах, до 1881 година Джордж Бърч изкарваше прехраната си като селски гробар и майстор на ковчези в гробището на Пек Вали. По своя примитивизъм и коравосърдечие той превъзхождаше и най-наглите представители на своята професия, а хорската мълва му приписваше такива омерзителни деяния, каквито е трудно да си представим в наши дни. Как ли щяха да се почувстват жителите на селцето, ако узнаеха с каква безскрупулност Бърч обираше всички накити и бижута от безжизнените тела на непрежалимите им близки и с какво „благородство“ захвърляше и разместваше покойниците в траурните саркофази и скъпоструващите ковчези? Да, гробарят бе извънредно мързелив, глуповат, безсъвестен и немарлив индивид, но въпреки негативните му качества би било пресилено да го окачествим като „лош“ или „зъл“ човек.
