- Мнозина го вярват, но Юрий е предполагал, че човекът зад Ал Кайда е способен да издигне водач, приемлив и за двата лагера.
Джилиън помисли малко и каза:
- Което означава, че това лице трябва да е потомък на пророка Мохамед и да е приемлив вариант за преобладаващата част от сунитската общност. И как ще стане това?
- Нямам представа - отговори Харват и спря колата пред хотела. - Но мисля, че зная къде можем да намерим някои от отговорите.
- Само не ми казвай ,,Шато Еглемон".
Харват не каза нищо, но изражението на лицето му беше красноречиво. Точно там искаше да отидат.
На Чип Рейнълдс му ставаше почти забавно от цялото това лицемерие. След като прекараха часове в джамията в слушане на изпълнения с омраза антиамерикански бълвоч на радикалния имам, първото, което тримата млади фундаметалисти направиха, беше да се отправят към едно кафене от веригата „Старбъкс“ в центъра на града, за да се насладят на ледено фрапучино. Америка може и да беше самият Сатана, но кафените ѝ смеси бяха направо земен рай. Задръж си седемдесет и две тъмнооки девици, Аллах, само не спирай кранчето с божествената течност.
Рейнълдс щеше да се изсмее, ако не беше толкова жалко. Радикалният ислям обвиняваше Америка и Запада ла всичко, което не беше наред в западналите им страни. Беше му дошло до гуша. Чакаше с нетърпение да си замине. Не беше се връщал в къщата си в Монтана, откакто жена му почина. Не че имаше намерение да се върне, но все някога трябваше да се опита да уреди отново живота си. Само още една година и щеше да разполага с достатъчно, за да се пенсионира и да заживее наистина комфортно. Но независимо от финансовото си положение, Чип се беше зарекъл, че ще направи опит. А щом заминеше, повече кракът му нямаше да стъпи в Близкия изток и никога нямаше да върши нищо, свързано със сигурността или разузнаването.
В момента обаче го чакаше друга работа. Беше следил тримата млади фундаменталисти през последните два дни, но нямаше и следа от тяхното приятелче Халид Аломари, противно на информацията от местното разузнаване. Някои от саудитските служби все още бълваше носталгични паметни бележки от минали наблюдения, твърдейки, че през последните три дни четиримата младежи са били почти непрестанно заедно. Беше се случило нещо и колкото по-скоро Чип Рейнълдс се добереше до истината, толкова по-леко щеше да спи нощем.
Младежите допиха фрапучиното си и понечиха да си тръгнат, когато един от тях получи телефонно обаждане. В такива моменти Рейнълдс съжаляваше, че вече няма достъп до невероятната съкровищница от подслушвателни устройства на ЦРУ. Седнал до отсрещния тротоар в своята тойота „Ленд Крузър“, с параболичен микрофон, закрепен на долната лайсна на страничното стъкло, той не чуваше нищо. На всичко отгоре, въпреки работещия на пълна мощност климатик летният зной, който нахлуваше през открехнатия прозорец, го печеше на бавен огън. Всичко това влошаваше допълнително и без това недоброто му настроение.
Телефонното обаждане явно беше се оказало важно, защото Мо (от Мохамед), Лари и Кърли проведоха оживен, макар и кратък разговор и веднага се втурнаха към паркираната пред заведението кола.
Уличното движение в Рияд в късния следобед му пречеше да се движи на постоянна дистанция от тримата мъже. Всъщност на два пъти Рейнълдс едва не ги изгуби от поглед, но след няколко преки успя да ги локализира отново. Те със сигурност проявяваха предпазливост, но никой от тях нямаше достатъчно голям опит, за да надхитри изпечен ветеран в шпионажа като Чип.
Час по-късно мъжете свърнаха по прашен път, водещ до рядко използвано военно летище на юг от града. ,,Какво са намислили, по дяволите?", зачуди се той.
Тъй като пътят беше осеян с множество завои, обектът често изчезваше от погледа на Рейнълдс за около тридесет-четиридесет секунди. Трябваше да бъде крайно внимателен не само да не ги изпусне съвсем, а и да не ги следва твърде отблизо, че да го усетят. Да се слее с движението в центъра на Рияд или по някоя от оживените магистрали, бе едно, но да ги следи тук, в това затънтено място, беше съвсем друго.
Излизайки от поредния дълъг завой, Рейнълдс едва успя да удари спирачки, да намали рязко скоростта и да спре. После върна колата назад и я скри. Междувременно видя как младите фундаменталисти излязоха на финалната права и набраха скорост. На 450 метра пред тях беше пропускателният пункт на летището, който не само че не беше изоставен, а се оказа и сериозно охраняван. Какво е всичко това? Самоубийствен атентат? Нямаше логика. Защо им бе да пропилеят три човешки живота за акция, която можеше да свърши един човек? И за какво им беше да удрят такъв незначителен обект? Подобна атака дори нямаше да влезе в новинарските емисии, да не говорим за разводнената разузнавателна справка, която Рейнълдс преглеждаше бегло всяка сутрин.
