- Първо трябва да премахнем гипсовата мазилка, а после с помощта на раптора ще пробием стената. Но дори и с този заглушител пак ще вдигнем доста шум. Не искам да завися от разписанието на метрото, за да прикрием звука. А и обичам да си подсвирквам нещо, когато работя. А ти?
- Зависи от мелодията - отговори тя.
Харват извади един диск, озаглавен „Най-големите фънк хитове“ на Джордж Клинтън, показа ѝ го и попита:
- Какво ще кажеш за Маестрото?
Харват завъртя стереоколоните към стената и наду музиката докрай.
Не само че беше страхотно да нанасяш удари с чук в ритъма на фънка, но и песен като „Атомното куче“ имаше достатъчно баси, за да заглушат всякакви звуци, които биха могли да бъдат чути на третия етаж на сградата на „Сотбис“. Колкото и грубо да беше нахвърлял плана си, Харват се чувстваше сравнително уверен, че ще успеят да проникнат вътре и да излязат, без да бъдат усетени, и че до сутринта никой няма да разбере за тяхното влизане с взлом. Но тогава вече нямаше да има значение. Щяха да разполагат с това, което им беше необходимо, за да тръгнат по следата на онзи, който беше дал на „Сотбис“ артефактите.
Когато отстрани мазилката, Харват се захвана с раптора. След като изкърти няколко големи парчета камък, той извади от брезентовия сак комплект сгъваеми титаниеви пръти и система от скрипци и въжета. Заедно с Джилиън използваха малки лостове, с които разкъртваха и освобождаваха камъните от хоросана, след което обгръщаха всеки един от тях с мрежа от ремъци и ги спускаха внимателно откъм своята страна на стената. Минаха два часа и половина, преди да успеят да разчистят достатъчно голям проход, за да могат да пропълзят през него. Харват събра оборудването си, проби възможно най-безшумно мазилката от страната на „Сотбис“ и се промъкна в кабинета.
С помощта на филтрирания син лъч на своя фенер „Шурфайър“ той стъпи в кабинета на Моли Дейвидсън, следван от Джилиън. Дъждът шибаше прозорците и във вътрешността на помещението проникваше оскъдна светлина от улицата. Вътре цареше хаос от сенки и по някаква причина миришеше различно. Беше някаква смесица от зловония, които Харват не можеше да определи с точност - на разтопена пластмаса и още нещо, с не толкова силна, но отчетлива миризма. Присви го под лъжичката, макар да не знаеше защо. Онзи тих глас в подсъзнанието му, който никога не го беше подвеждал, се опитваше да му каже нещо. Докато двамата се придвижваха из стаята, косата на тила му настръхна.
Скот плъзна лъча на фенера си по дългата маса и забеляза, че артефактите са все още върху нея. Това му се видя странно. Защо Дейвидсън не ги е прибрала и заключила?
Докато се промъкваха към бюрото ѝ, агентът видя нещо, което го накара да замре на място. Синият филтър на фенера караше някои вещества да изпъкват на тъмно.
Първо забеляза пръските по стената. Сякаш някой беше изтръскал срещу нея добре накисната бояджийска четка. Когато завъртя фенера към пода и го плъзна напред, лъчът освети голяма, тъмна локва, която се разрастваше откъм бюрото на Дейвидсън. Внезапна мълния озари помещението за частица от секундата - достатъчно, за да покаже проснатото, обезобразено тяло и захвърления боен чук.
Харват се втурна към тялото и рискува, сваляйки закрепения за фенера филтър, за да получи по-добра видимост. По бойния чук имаше кръв и малки розови късчета тъкан, най-вероятно от скалпа на Моли Дейвидсън. Гледката беше ужасяваща. Джилиън сподави надигащия се в нея писък.
Скот огледа дълбоката рана на главата ѝ и разбра, че жената не може да е жива, но за всеки случай клекна и опипа пулса ѝ. Трупът беше още топъл - прекалено топъл, предвид тежката кръвозагуба. Който и да беше убиецът ѝ, беше свършил работата си съвсем скоро, може би дори в последния етап на пробива им. Мисълта, че са могли да направят нещо, за да я спасят, го потисна, но знаеше, че е нямало как да разберат какво става в стаята докато са къртели стената.
От друга страна, на Харват не му харесваше това, че вероятно бяха прекъснали убиеца по средата на злодеянието му. Той бавно описа дъга с фенера си, за да изследва стаята. Имаше малко места, в които човек можеше да се скрие, но той искаше да се увери, че са съвсем сами.
По обясними причини Джилиън беше крайно уплашена и се държеше плътно до него.
- Какво има? - попита тя, докато той осветяваше различните ъгли на помещението.
- Нищо. Искам да се уверя, че сме сами.
- Кой ѝ го е причинил според теб?
- Нямам представа - отвърна Харват, - но…
Той спря по средата на изречението, когато фокусира светлината върху компютъра на Дейвидсън, и изруга:
- По дяволите!
- Какво има? - попита отново Джилиън, като внимателно заобиколи тялото, за да види какво беше извикало реакцията на Харват.
- Който и да я е убил, е бил достатъчно заинтересован от съдържанието на компютъра ѝ, че да го строши и да подпали всичко вътре, преди да си тръгне.
Сега вече разбра откъде вонеше на горена пластмаса. Другата миризма беше кръвта на Дейвидсън.
Джилиън погледна към почернялата и разтопена вътрешност на компютъра.
