Къщата й се намираше на малко възвишение с изглед към долината и градчето. Всички околни къщи вече светеха и на небето се бяха появили три звезди.
Откъм един храст се чу щурец или запис на щурец.
— Кейт…
Тя постави ръка върху крака му, стисна леш и се наведе към него.
— Наблюдават ни.
— Кой?
— Шшш. — Със съвсем леко движение на пръста посочи към тавана и прошепна: — И ни слушат.
— Какво е станало с теб? — попита Итън.
— Още съм красива, не мислиш ли? — Саркастичният, хаплив тон си беше типичен за Кейт. Тя се загледа за известно време в скута си и когато вдигна глава, очите й блестяха от напиращите сълзи. — Когато вечер заставам пред огледалото и се реша, още си мисля за ръцете ти по тялото ми. Нещата не са такива, каквито бяха навремето.
— На колко си години, Кейт?
— Вече не знам. Трудно е да ги следя.
— Дойдох да те търся преди четири дни. Изгубиха контакт с теб и Евънс и ме пратиха да те намеря. Евънс е мъртъв. — Новината като че ли изобщо не й подейства. — Защо бяхте дошли с Бил?
Тя само поклати глава.
— Какво става тук, Кейт?
— Не зная.
— Но ти живееш тук.
— Да.
— Откога?
— От години.
— Това е невъзможно. — Итън стана. В главата му беше пълна каша.
— Нямам отговори за теб, Итън.
— Трябва ми телефон, кола, пистолет, ако имаш…
— Не мога, Итън. — Тя също се изправи. — Трябва да си вървиш.
— Кейт…
— Веднага.
Той хвана ръцете й.
— Била си ти, когато изгубих съзнание снощи на улицата. — Загледа се в лицето й. Имаше бръчки по челото и при очите, но въпреки това си оставаше прекрасно. — Знаеш ли какво се е случило с мен?
— Престани. — Тя се опита да се освободи.
— Загазил съм — каза той.
— Знам.
— Кажи ми какво…
— Итън, сега излагаш моя живот на риск. Както и живота иа Харолд.
— От кого?
Тя издърпа ръцете си и тръгна към вратата. Когато я стигна, погледна назад и за момент, застанала по лампата, отново му се стори като трийсет и шест годишна.
— Би могъл да бъдеш щастлив, Итън.
— За какво говориш?
— Би могъл да имаш невероятен живот тук.
— Кейт.
Тя отвори вратата и влезе вътре.
— Кейт.
— Какво?
— Полудял ли съм?
— Не — рече тя. — Ни най-малко.
Вратата се затвори и той чу щракането на резето. Отиде до вратата и се загледа в отражението си, донякъде очаквайки да види лицето на шейсетгодишен мъж. Беше си същият, какъвто се знаеше.
Вече не беше гладен.
Нито уморен.
Докато слизаше по стъпалата и вървеше по пътеката към тротоара, чувстваше онова познато стягане в средата на гърдите, което изпитваше малко преди мисия — чувството, което го сполетяваше, докато вървеше към хеликоптера, а техниците зареждаха ракетите „Делфайър“ и тежката картечница.
Страх.
Видя кола чак на следващата пряка — „Буик льо Сабр“ от средата на 80-те, чието предно стъкло бе покрито със сухи борови иглички. Четирите му гуми определено имаха нужда от допълнително въздух.
Вратите бяха заключени.
Итън се промъкна на верандата на най-близката къща и вдигна каменното херувимче, кацнало под единия прозорец. През тънката завеса видя едно малш момче в стаята, седнало на пиано и свирещо някаква великолепна музика. Нотите се лееха на верандата през процепа между повдигнатия прозорец н перваза
До него седеше жена и обръщаше нотните страници.
Макар и високо само трийсетина сантиметра, херувимчето беше от плътен бетон и тежеше около петнайсет килограма.
Итън го замъкна на улицата.
Просто нямаше как да го направи тихо.
Метна го към прозореца зад мястото на шофьора иангельтго разби с лекота. Отключи вратата, отвори я, влезе вътре сред парчетата разбито стъкло, прескочи седалката и седна зад волана. Ударът беше обезглавил ангела и Итън грабна главата му от задната седалка.
Два удара бяха достатъчни да счупи пластмасовия кожух под кормилния вал и да оголи цилиндъра на запазването.
В купето беше почти съвсем тъмно.
Работеше пютнешком, пръстите му дърпаха кабелите на стартера.
Пианото беше замлъкнало. Итън погледна към верандата и видя двата силуета да стоят зад завесата.
Извади джобното си ножче, отвори най-голямото острие и сряза двете бели жици. които вероятно захранваха колата. После обели изолацията в краищата и ги съедини.
Таблото светна.
Тъкмо намери тъмната жица на стартера, когато вратата на къщата се отвори.
— Виж прозореца на колата — каза момчешки глас.
Итън обели изолацията в края на жицата, оголвайки медните нишки.
— Стой тук, Елиът — каза жената.
Моля те, моля те, моля те.
Итън докосна жицата на стартера до акумулаторната. Блесна синя искра.
Двигателят се изкашля.
Жената вървеше към него през двора.
— Хайде — промърмори Итън.
Докосна отново жиците и двигателят забумтя.
Веднъж.
Два пъти.
Три пъти.
На четвъртия се закашля и оживя.
Освободи ръчната, превключи на скорост и запали — фаровете, докато жената посягаше към вратата и викаше през стъклото.
Итън натисна газта и полетя по улицата.
